В това четиво няма да ви занимавам изобщо с Ексел (макар че не е лоша идея да хвърлите едно око, ако още не сте го направили на секцията за Power Query). Тук ще ви разкажа четири истории за мартеници, които ме намериха къде случайно, къде не. Знам, че звучат невероятно, но реших да ги споделя, защото има някаква магия в тях. Не, не е тази магия, за която ще прочетете в третата история. За нещо друго става въпрос. Нещо, което нито мога да опиша, нито да си обясня. Нещо, заради което дори и един българин да остане жив на тази планета, или пък след години, когато колонизираме Марс, той пак ще си закичи мартеница, за да посрещне пролетта. Пък кой знае – може с някаква такава история да е започнала традицията.

Честита Баба Марта!

*Всички имена на хора са измислени, но зад тях седят действителни личности и събития.

1. ТНТМ

Тази история, подобно на тези за казармата и риболова от година на година придобива нови подробности, участници и последствия. И днес, повече от 30 години след тези събития, никой, дори главните герои в нея, не може да каже къде сършва истината и къде започва легендата. Тук ще я разкажа във възможно най-ранната версия, която съм чул от единия от тях. Става дума за приятеля ми от детските години Владо Кашона, с който вече съм ви запознал в статията за 10-те начина да се направи графика в Ексел.

ТНТМ (чете се тенетеме) означава Техническо и Научно Творчество на Младежта. Под това название в годините на зрелия соц се организираха в училищата изложби, на които учениците представяха свои модели на радиоуправляеми играчки, роботи, химични и физични опити, програмиране с Бейсик и Паскал и прочее научно-технически занимания. Не би било пресилено да кажем, че това движение е в основата на днешната ИКТ индустрия в България. Но към края на 80-те в изложбите вече се приемаше не само техническо и научно, ами въобще всякакво творчество. Особено, ако класната ти ръководителка е етнограф-краевед любител. Тогава някак си естествено половината клас участва с изработка на мартеници, терлици, сурвачки, кукерски маски, везба на шевици и дори изпълнение на народни песни. Владо (който тогава все още не беше Кашона) по принцип нямаше никакво влечение нито към роботиката и авиомоделирането, нито към изработката на мартеници и сурвачки. Обаче участието в изложбата носеше автоматично шестица за срока по предмета на класната, а при спечелена награда – имаше дори и освобождаване от часовете. Това, съгласете се, е достатъчно сериозен мотив за участие и Владо лесно успя да убеди Пешо от 7Г, известен с прякора Остъкления заради очилата, които носеше и Георги от 7В (наричан, както беше модерно по това време в Пловдив – Гопе) да станат партия.
Проблемът беше обаче с какво да участват – да пеят не ги биваше, да конструират и моделират не ги влечеше, мартениците, терлиците и гайтаните бяха заети. Тогава Владо се сетил, че могат да участват с кулинарно произведение. Например какаов кекс по рецепта на баба му.

– Ти правил ли си кекс някога, бе Владо? – плахо подпитал Остъкления
– Не съм, ама съм гледал баба ми как го прави. Нищо сложно – бъркаш в една купа брашно, яйца и захар, наливаш в една специална форма и печеш. Кво толкова?
– Абе сложно ми се вижда – обадил се и Гопето
– Като ти е сложно – иди бродирай шевици, ако искаш.
С този железен аргумент на Владо плахата съпротива на Остъкления и Гопето била сломена и на следващия ден тримата се събрали в дома на последния за великото кулинарно събитие. Владо разтворил омачканата тетрадка с рецепти на баба си и започнали да следват стъпка по стъпка рецептата за какаов кекс. Всичко вървяло добре до момента, в който трябвало да добавят какаото към сместта. Тогава се провел следният разговор:

Владо: Гопе, дай какао.
Гопето: Що аз?
Владо: Ми щото сме у вас бе. Аз ли да знам къде държите какаото?
Гопето: Ааа, да. В горния шкаф в една кръгла кутия е.
Остъкления, качва се на един стол и отваря шкафа: Тука има сигурно двайсе кръгли кутии. В коя?
Гопето: В една зелена

След тези думи Остъкления взел „една зелена“ кутия и смело изсипал от нея в сместта … червен пипер.
– Кво направи бе, Остъклен?
– Ми сипах от зелената кутия бе, Владо!
– Ма това не е зелено, това е резедаво. А зелено е онова там в дясно – уточнил Гопето
– Резедаво било, а аз съм Атанас Пашев тогава! Що не каза, „по-тъмно зелената кутия“?
– А ти що не гледаш какво има вътре? Тия очила хората са ти ги дали, за да гледаш, не да блееш.
– Абе, ей. Свалям ги очилата и идвам да видиш как ще те ошамаря без тях!
И тъкмо Остъкления и Гопето да се сбият, Владо проявил мисъл, достойна за една ТНТМ изложба:
– Не се карайте бе, работа имаме да вършим. Гопе, донеси прахосмукачката, ще го изсмучем тоя пипер и готово.
– Ейййй, гений си ве, майна! – възкликнали дружно другите двама

Но само след минута научили безценен житейски урок – не всяка гениална концепция работи на практика. С прахосмукачката изсмукали едва около половината червен пипер, а другата била попила в сместта.
Пробвали да добавят още брашно, за да „разредят“ червения цвят – никакъв успех. Даже станало по-лошо, сместа вече била далеч от всякакви представи за смес за какаов кекс. Приличала по-скоро на спихната футболна топка на бели и червени ивици.
И тогава било ред на Гопето да избухне с гениална мисъл:
– Ще направим обреден хляб. Като тези дето баба прави една седмица преди Нова Година. Ще направим отгоре фигурки на житен клас, плодове, овце …
– Гопе, ти газ ли си пил? – срязал го Владо – какви хлябове, какви пет лева – не виждаш ли тестото е на червено-бели ивици?
– Точно де – Ще кажем, че е първомартенски обреден хляб за плодородие и късмет. Нали изложбата се открива на 1 Март
– Ти луд ли си или си станал от Локото бе, Гопе??!???!
– Аз? От Локото? За тая обида заслужаваш да ти нахлупя цялата купа на главата – изревал Гопето смъртно обиден
– Всъщност идеята не е много лоша – намесил се Остъкления, предотвратявайки на свой ред юмручна саморазправа – може да кажем, че е традиция в нашето село Дедево в Родопите. Много знаят те така ли е или не. Да мине изложбата, да ни пишат шестиците, пък после ще го мислим.

Речено сторено. Пооформили по-голяма част от топката тесто в нещо като кръгла питка. С другата направили някакви подобия на житен клас, дърво, овце и го бутнали в предварително загрята фурна. Как са го пекли, колко време на какви градуси – никой не може да каже. Факт е, че на другия ден техният обреден първомартенски хляб на червени и бели ивици от село Дедево беше хитът на ТНТМ изложбата. Владо беше намерил отнякъде един памучен месал, в който да го увият. А Гопето спазарил няколко мартеници за две дъвки Турбо да го украсят. Никой от нас, градски чеда, не беше виждал обреден хляб, но убеден съм, че до ден днешен този е еталонът ни за такъв. Тримата заслужено взеха първата награда в кулинарната катетгория, а с това и пълното право да играят футбол докато ние пилим главите на чукове и оформяме дръжките им в час по трудово обучение.

В по-късни версии на историята се твърди, че класната ръководителка като запален любител краевед, проявила силен интерес към тази необичайна традиция. Чак се наложило дядото на Остъкления, срещу чисто нов комплект дървени пулове за табла и чифт кокалени зарчета, да се срещне с нея, за да ѝ разкаже „автентичните“ си спомени от детството как майка му и баба му са приготвяли този хляб. Че тези автентични спомени класната описала в една статия, която била публикувана в някакво списание на БАН. Че не знам си кой мастит професор-краевед от СССР лично се заинтересувал и щял да дойде да проучи традицията на място, защото много напомняла на някаква традиция на чувашите, които се считат потомци на прабългарите също. Но дошъл 10-ти Ноември и обстановката се изменила. Твърди се също така, че макар днес да живеят на три различни континента, Гопето, Владо и Остъкления всяка година за Баба Марта приготвят собственоръчно техния първомартенски обреден хляб от село Дедево.

Но както казах в началото, след толкова години вече никой не може да каже къде свършва истината и къде започва легендата в тази история.

***

2. Как да си направите мартеница в чужбина

Тази история е на Филип, с когото редовно играехме баскетбол в началото на 90-те. После той отиде да учи в чужбина и именно през първата година от следването му се случват долуописаните събития:

„Смело мога да кажа, че първите месеци на 1997г. бяха най-ужасните в моя живот, през които ми се случиха най-прекрасните неща. Звучи малко абсурдно, затова нека да обясня.
По това време аз бях студент в Германия със стипендия по някаква програма на немското посолство. Тя, разбира се, не беше достатъчна да покрие всичките ми разноски. Затова семейството ми се премести да живее в къщата на дядо ми в едно карловско село, а семейният апартамент в Пловдив отдаваха под наем. Всеки месец баща ми пътуваше с влака до Пловдив, взимаше наема и ми го превеждаше заедно с половината си заплата. Това, заедно с парите от стипендията и от разрешените часове работа на месец някак си ми осигуряваше храната и квартирата. Забавления много-много не можех да си позволя, освен книги от библиотеката. А спортувах като се придвижвах из града с едно старо раздрънкано колело.

Но с настъпването на Виденовата зима финансите ми много рязко се влошиха заради обезценяването на лева и хиперинфлацията в България. А през януари, когато протестиращите блокираха пътищата, баща ми не успя да ми изпрати никакви пари. То и да беше успял, сумата щеше да бъде не повече от 5 марки. Бързо-бързо продадох колелото, часовника, половината си дрехи и вещи, за да закърпя бюджета. Хранех се като Васил Левски – с филия хляб, шепа маслини и една ябълка на ден. Само в събота си позволявах по два кренвирша на промоция от хипермаркета. Спасяваше ме това, че наемът беше предплатен до края на учебната година. От тогава ми остана навикът да вечерям само един чай и да ям циганска баница за закуска.

Но скоро вече не остана какво да продавам и затова една вечер се замислих какво бих могъл да направя. Реших просто да отида в социалната служба и да попитам не мога ли да работя малко повече от полагащите се часове. Е, оказа се, че имало някакъв вариант при извънредни обстоятелства. Но трябвало да бъде свързано с образованието или в полза на университета. ОК, казах си и отидох направо в библиотеката на университета да ги питам дали нямат някаква работа. Оказа се, че има свободно място за подреждач – да ходиш и да нареждаш прочетените книги по рафтовете или пък да взимаш някой като си поръча. Плащаха малко, но аз бях доволен, че ще закърпя положението пък и през половината време можех да чета.
От тогава ми остана навик да питам. Невероятно е колко много проблеми се решават само, ако попита човек. Мъдър е нашият народ – с питане и до Цариград се стига.

Когато накрая на месеца получих заплатата си, изплатих част от дълговете и си устроих тържествен обяд с вурстове, картофено пюре и две бири. И изведъж ме тресна по главата мисълта – ами утре е Първи Март! А аз нямам мартеница. В целия този хаос у нас майка ми не успя да ми изпрати. За зла беда в Германия познавах точно двама българи. Единият беше Тошо – уникален темерут, на който и с ченгел не можеш да извадиш дума от устата. Учеше за инженер и по-късно стана някакъв важен конструктор в BMW или Фолксваген. Другият беше Гошо – бохем, тип вечен студент. Вече наближаваше 30-те и се възползваше оптимално от щедрата социална система на Германия. Но за съжаление Гошо пет пари не даваше за българските традиции и даже държеше да го наричат Георг Минкофф. С две „ф“ не забравяше да подчертае.

От къде мартеница в Германия навръх 1 Март? Е тогава разбрах, братче, на практика какво е брейнсторминг. Седнах с един бял лист и молив и без изобщо да мисля почнах да дращя идеи – Тошо, Гошо, Пижо, Пенда, мартеница, бяло, червено, вълна, памук, прежда. СТОП! Това беше – трябва да намеря прежда от някъде. Бяла и червена и все ще скалъпя някаква мартеница. Сега трябваше да разбера къде има магазин за прежда във Фрайбург. Е, питах тук, питах там – дадоха ми някакъв адрес и хукнах натам. Обаче като стигнах – греда, магазинът беше затворен. Направо ми се дорева, ако щеш вярвай. Така се бях настроил, че ще си взема две кълбенца и цяла вечер ще правя мартеници, както правехме вкъщи с мама, такто и кака. Но това трая само миг, защото точно пред магазина видях едно невероятно красиво момиче, което беше на път аха-аха да се разреве. Идея си нямам как от устата ми излезе мега тъпият въпрос:
– И ти ли за прежда за мартеници?
Но когато ми отговори кратко „Да“ вече бях влюбен. И някак си естествено ми хрумна гениална идея.
– Ела с мен на базара, ще намерим някакъв коледен шал или шапка, ще ги разплетем и ще си направим мартеници.

И точно така стана – с малко зор, но намерихме едни вълнени коледни чорапи. Продавачът се съгласи да ни ги шитне за 1 марка. То и без това нямаше кой да му ги купи през Март. Прибрахме се в моята квартира и започна великото разплитане на чорапи. Това е дейност, която никога не бях правил, а разполагахме само с ножица и джобно ножче „Петко Денев“. Но Надя (така се казваше момичето) имаше известен опит или женски усет, не зная. Бавно и внимателно успя да ги разплете. А аз стоях от страни да асистирам и се забавлявах да я гледам колко беше концентрирана и с леко изплезено езиче.
Дългата история накратко – цяла нощ майстоирхме и станаха мартеници за чудо и приказ. Даже като им ги връзвах, Гошо се зарадва като малко дете, а Тошо дръпна най-дългата реч, която бях чувал от него без някой да го пита: „Много ти благодаря, това е най-хубавата мартеница, която съм получавал. Бъди здрав!“.

А какво стана с Надя? Ами тя остана да живее при мен … до ден днешен. От тогава сме живели в 11 страни на всички континенти. Но навикът, където и да сме, да правим мартеници от подръчни материали си остана. И трите ни деца се родиха в чужбина. Но ги научихме, че където и да си, винаги можеш и трябва да си направиш мартеница от пуловер, чорапи, тениска, чаршаф, хавлиени кърпи, от стара риза или дори мушама.“

***

3. Магията на мартениците

Разказът на Стоян (името е променено, разбира се) е единственият, който не ми е разказан от първо лице и трябва да призная, че ми звучи крайно невероятно. Все пак съмнявам се, че някой би лъгал брат си за подобно нещо, така че трябва да приемем, че е истина. Или поне в основните си линии.

В началото на века Стоян завърши Университета по Хранителни Технологии в Пловдив (тогава все още ВИХВП) и започна работа в завода на голяма световна марка като технолог. Малко по малко западните шефове забелязаха, че е кадърен момък и му предложиха да участва в някаква вътрешна програма за развитие на кадри. Серия от курсове и изпити, а след това работа „с нарастваща отговорност“ в Гърция, Чехия, Германия. Нашето момче се справяло много добре и след няколко години му предложили да поеме завода в една Африканска страна.

„Африка е интересна дестинация – разправял Стоян – развива се бурно, инвестициите там са перспективни. Младо население, което е добре за продажбите на нашата продукция. Но в същото време бедност, корупция и странни обичаи. Назначаването в Африка има редица предимства – голяма къща, заплата, която не можеш да изхарчиш, бонуси, частни училища за децата, платени от фирмата, личен шофьор и много други. Но то също така негласно се приема за един вид тест – ако се справиш там, значи ставаш за големи неща. Но ако се провалиш – забрави за повишения след това.

А не малко хора се проваляха там. Например в завода, в който ме изпратиха, производителността беше сред най-ниските във всички заводи по целия свят. Преди мен четири мениджъра с дипломи от топ университети не бяха успели да я вдигнат с повече от процент-два. Много ясно ми беше намекнато, че ако не оправя нещата – затварят завода, а мен ме закотвят някъде на Балканите.

Още се пристигането ми стана ясно, че не е зле да поразуча туй-онуй за Сараево, Тирана и Кишинеу. Местните работници откровено не спазваха никакви правила и процедури. Машините се разваляха по-често от обичайното, а се отремонтираха по-дълго от нормалното, липсите в склада за суровини и в този за продукция бяха ужасяващо големи. Но най-странният проблем, с който се сблъсках беше, че камионите, с които се караха продукцията и материалите изобщо не спазваха никакви графици. Причината – паркингът беше насред някакво гето и „комшиите“ обичаха да поспиват на сянка под камионите, а шофьорите просто не тръгваха, когато отдолу имаше хора. Но не защото се страхуваха да не прегазят някого, а защото ако събудиш спящ човек, можело да ти донесе проклятие за много дълго време. Предшествениците ми пробвали да вдигнат висока ограда с бодлива тел, да инсталират сирена, която надавала ужасен вой на всеки 20 минути, дори да държат паркинга наводнен. Никакъв успех. Оказало се дори, че самите шофьори пускали срещу заплащане хора да спят под (а често и във) камионите. В държава, в която 80% от населението живее с под 1 долар на ден, кой е луд да откаже малко допълнителен доход?

В тази странна ситуация си припомних един съвет от баща ми – най-добрият начин да се ориентираш в непозната обстановка е като питаш местен жител. За мой късмет ми се падна чуден момък за шофьор. Казваше се Джоузеф и беше като копие на актьора Майкъл Кларк Дънкан на младини – планина от мускули и две педи усмивка. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че беше и нещо като вожд или принц на някакво местно племе. Той изпълняваше едновременно функциите на мой шофьор, телохранител, преводач и личен асистент. Каквото и да ми потрябваше – само казвах на Джоузеф и той го намираше – детегледачка за децата, водопроводчик, пресни плодове и зеленчуци, даже и една табла ми намери да играем с жената. И понеже имаше вродена интелигентност и естествено любопитство, често си разговаряхме много приятно. Аз му обяснявах например как така в Европа вали бяла перушина от небето, а той ми разясняваше разликите между трийсет и шестте различни народа и езици в страната.
Един ден реших да го попитам как бих могъл да се справя с проблема със спящите под камионите хора.

„Ами, Сър, тях ги привлича сянката. Направете им сянка някъде близо до камионите, но извън паркинга и няма да идват“. Точно като го казваше това и минахме покрай една отъпкана поляна, на която деца играеха футбол.
„Джоузеф – ти си гений! Ще направим игрище за футбол до паркинга с трибуни, които да хвърлят сянка“
„Аааа, не Сър. Вие го измислихте. Аз само ви подсказах малко.“

Още същия ден разговарях с кмета на града, оказа се, че точно до нашия паркинг има място за игрище и дори финансиране от ФИФА можело да се намери за целта, но в общината нямало чиновник, който да напише проект. На драго сърце се заех да направя проекта, жена ми също се включи с ентусиазъм. Даже убедих централата да пренасочим към него няколко хиляди долара от бюджета за PR и реклама. За няколко месеца стана великолепно игрище с два терена – за футбол и баскетбол. От двете страни трибуни с 10 реда скамейки, които правеха хубава дебела сянка почти през целия ден. Над игрищата опънахме камуфлажна мрежа, хем да пази сянка, хем и топката да не бяга.
И чудна работа – както преди спяха денонощно, така сега играеха мачове дори и в най-големия пек.
А най-смешното в цялата история е, че това игрище се оказа абсолютно излишно. Защо? Ами в разгара на строителните дейности дойде 1 Март и аз както си му е редът, окичих мартениците. И някак си като изведнъж отношението на хората към мен се промени. Колегите подчертано спазваха дистанция няколко крачки и гледаха настрани, в магазините ми вземаха парите все едно съм чумав и бързаха да ме разкарат, а в един ресторант келнерът просто отказа да дойде да ми вземе поръчката. Странна работа. Но всичко се изясни, когато попитах Джоузеф какво се случва.

„Ами, Сър, тук при нас се счита за много лоша поличба да окичите такива червено-бели гривни и фигурки на хора. Мислят си, че ще им направите някоя лоша магия.“
„Ами теб не те ли е страх, бе Джоузеф?“
„Е, мина ми през главата мисълта, че може и да ме урочасате нещо. Но честно казано зелените долари, с които ми плащате, имат по-голяма сила. А и видях как си ги разменяте със съпругата Ви и как ги слагате на бебето, дърветата в градината, даже и на колата. Мисля си, че дори и да има магия, то това ще да е някаква добра българска магия за здраве, късмет или нещо такова.“
„Джоузеф, ти си гений!“
„Знам, знам, вече ми го казахте, не помните ли?“
„Не, ти наистина си гений.“ Казах му аз и вече пишех мейл до колегите в българския офис да ми пратят колкото мартеници успеят да купят. И те ми пратиха след седмица кашон с размерите на пералня пълен до горе с мартеници от всякакъв вид. Собственоръчно окичих всички камиони и стълбове на паркинга. Сложих и по оградата, и на портала, по дървета и храсти. За берекет и да не се чупят камионите. Ти какво си помисли?

Това окончателно отказа местните да прескачат оградата, за да спят под камионите. Имаше и вълна от напуснали шофьори – не искаха да карат камиони с червено-бели пискюли. Но Джоузеф бързо им намери заместници от друго племе, които предпочитаха зелените долари.

Според мен той беше разпространил и някакъв слух за моите окултни способности, защото изведнъж появата ми където и да е в завода започна да се приема с невероятен респект. Трудовата дисциплина се подобри значително, а от там и производителността на труда. Намаляха кражбите, повредите на машините, прекъсванията на работния процес. С две думи – заводът заработи нормално. Е, не като в Европа, но достатъчно добре. Шефовете ми се чудеха как е възможно мениджъри с десетилетия опит и дипломи от престижни университети да не могат да се справят, а някакъв младок от България да постига такива резултати. Как да им обясниш, че в Африка понякога трябва да си магьосник? Буквално.“

***

4. Марта и Мартен

Тази история я предавам почти дословно, така както си я спомням, че ми я разказа мой приятел от университета.

„Значи това се случи 2009 година. Аз бях финансов директор на българското подразделение на една западна фирма. В края на февруари, както си му е редът дойде екип от одитори да ни заверят отчетите. Шеф на екипа беше един холандец, ама холандец да видиш. Някъде към 30 годишен, висок около 2 метра и поне 120 кила, с мека руса коса, бял та чак пластмасов, с кръглички розови бузки. И името му беше типично холандско – Мартен Вансрой, Нилсрой, абе сещаш се (пояснение – това е препратка към холандския нападател Рууд ван Нистелрой. Твърди се, че преди една среща с Холандия треньорът Димитър Пенев дал следните указания на Златко Янков: „Ти ще пазиш Вансрой, не Нилсрой … абе сещаш се – оня дето много вкарва“).

Голяма веселба беше с тоя Мартен – с неговите габарити беше буквално слон в стъкларски магазин. Мине покрай някое бюро – събори купчината с фактури на него, наведе се да ги вдигне и като се изправи – или ще обърне бюрото, или ще се спъне в кошчето до него. Счупи два стола като сядаше на тях, а веднъж се заключи в тоалетната и за по-лесно просто изкърти вратата, за да излезе. А като ходехме на обяд с него, направо изпокапвахме от смях с историите от живота му. Например как като бил в Истанбул, решил да се разходи из града, ама по-далеч от туристическите дестинации. Да усетел атмосферата. Разхождал се, разхождал се, приказвал си с местните и накрая се събудил в някакви храсталаци без портфейл, без часовник, без ръкавели на ризата. „Ама те и без това не ми трябваха, защото и ризата ми беше изчезнала“ – ей така вика, а ние се прегъваме на две от смях. После зададе въпроса на века: „Знаете ли, помня че пих една много екзотична напитка. Боза се казва, сигурно не сте чували за нея (експлозия от смях). Казаха ми, че в нея имало алкохол. Дали не съм се напил от нея?“. Тук вече през сълзи му отговарям: „Може, викам, ако си изпил една бъчва“.

Ей такива работи с Мартен, обаче беше много печен счетоводител. За броени часове хвана грешки, които успешно замитахме няколко поредни данъчни проверки. Показа ни слабите места в системата за контрол и дори намери в кой склад е една машина, която двама финансови директори преди мен, че и аз безуспешно се опитвахме да открием, за да я бракуваме.

Като го видях каква хрътка е, реших, че е добра идея да прикрепя към него един човек от моя екип. Уж да му предоставя необходимата информация, но по-скоро да внимава какви ги говорят хората от другите отдели, за да не му дадат сламка да се зарови в най-големите ни бакии. И кой, кой да бъде този придружител – Мартина, която наричахме Марта. А тя беше ама диаметрална противоположност на пластмасовия холандец – висока метър и шейсе с вдигнати ръце, 45 кила с мокри дрехи, мургава, смугла и с гъста, черна коса до кръста. И ако онзи беше цар на цифрите, тя по нищо не му отстъпваше. Едва ли някой ще ми повярва, но седяха и обсъждаха с часове международните счетоводни стандарти и начина, по който ги прилагахме в нашето счетоводство.

И така станаха известни из цялата фирма – Марта и Мартен. Един огромен бял, пластмасов мъжага върви из коридорите нарамил по 5-6 класьора с документи наведнъж, а до него подтичва нашето момиче. Вървят и спорят дали амортизацията на база изработена продукция е най-подходящият метод за нашата дейност. Всички им се радваха, то просто беше невъзможно да не ти стане весело като ги видиш.

Както и да е, краят на този одит дойде точно на 1 Март. И съответно седнахме заедно с Марта и Мартен да обсъдим финално подробностите, одиторското мнение и доклад и други такива скучновати за обикновения човек неща. Говорим, обсъждаме, ама някак не върви, личи си как младежът за нещо друго мисли. Викам му „Мартен, ти да не си препил снощи с боза? Нещо разсеян ми се виждаш.“

„Не бе, чудя се защо изведнъж всички хора сложиха някакви червено-бели гривни по ръцете си? Това някакъв ритуал за приключване на одита в България ли е?“.
Казвам ти, хем му бяхме свикнали вече и пак не успяхме да се сдържим. Такъв смях му ударихме с Марта, аз как не паднах от стола – не знам. Едвам се успокоихме и му разказахме за традицията, защо я пазим, за легендите за хан Аспарух и сестра му Хуба, как се прави мартеница, кои са Пижо и Пенда и т.н. А той гледа и като малко дете ръкомаха от радост „Ама това е невероятно. Колко хубава традиция!“. А около него хвърчат химикалки, кламери, хартии и листа от фикуса.
По едно време Марта се сети, изприпка и донесе една мартеница за него. Едвам я върза около исполинската му лапа и му каза да си намисли желание докато стяга възела, за да му се сбъдне.
„Ама наистина ли се сбъдват?“ пита Мартен
„100%“ викаме ние и едвам се сдържаме при вида на ококорените му очи.
Че като рипна тая ми ти холандска грамада, докато разберем какво става, изхвърча от кабинета ми (с дръжката на вратата в ръка). Върна се след половин час и довършихме работата.
На другия ден си замина и работата в офиса продължи в обичайното спокойно, но и леко скучно русло, в което вървеше преди да се появи Мартен. Но след малко повече от година, ни в клин ни в ръкав ми се обаждат от рецепцията (междувременно се бяхме преместили в друг офис) „Моля ви, господине, при нас има един огромен чужденец, говори бързо и неразбираемо и не спира да ръкомаха. Счупи една саксия и събори две табели от стената. Едвам разбрахме, че търси вас. Елате да го вземете преди да е унищожил рецепцията.“
Веднага ми стана ясно кой е долу, само не разбрах защо. Но работата се изясни съвсем скоро, когато той се настани на канапето срещу бюрото ми. Представи си само – тоя самсарак (трудно преводима дума от речника на моя приятел със смисъла на добродушен до наивност веселяк) да вземе да си пожелае, докато Марта му връзваше мартеницата, Твенте да станат шампиони на Холандия, а Луис Суарес – голмайстор на първенството и да иде да заложи 1000 евро на това. И понеже тази година се случи точно така, беше спечелил доста солидна сума. Поради което решил да дойде и да сподели част от наградата с нас. Но това, разбира се, е било само повод. Защото след седмица, когато Мартен си замина за Холандия, с него отпътува и Марта. Ожениха се точно на 1 Март следващата година в Холандия, а аз им бях кум няколко дни след това на сватбата в България.

И ти предлагам да спрем до тук, защото ако тръгна да разправям как Мартен интепрпетира ритуала с къртенето на вратата, за да „открадне“ булката, как един поп, висок само два пръста повече от Марта, слагаше короната на главата му, как игра хора и ръченици младоженецът, как чупеха питката, къде отиде жартиерът като го хвърли. Казвам ти, ще влезем в историята на Бърза Помощ като първите, които са колабирали от смях.“

***

5. Търговците и митничаря

Тази история дойде през формата за контакт на блога. Публикувам я без никаква редакторска намеса, освен няколко поправени печатни грешки. Истина ли е или не – вие ми кажете .

„Здравейте, г-н Миневски,

Искам да ви благодаря за чудесните статии и идеи, които споделяте в блога си. Често са ми били изключително полезни и не мога да изчисля времето, което съм спестил, благодарение на прочетеното тук.
Но статията за историите с мартеници искрено ме разсмя и зареди с много положителна енергия. Бих искал да споделя и аз една история с мартеници, която може да добавите към Вашите четири, макар далеч да не е колоритна като тях.

В края на 90-те години развивах скромен бизнес с внос и дистрибуция на стоки от Китай. С един мой приятел – Сахак, арменец от Стара Загора бяхме намерили връзка с някакво аташе в посолството на Китай. Намерили силно казано – Сахак го беше ошушкал на покер та онзи се беше принудил да ни свърже директно с няколко фабрики. И не само това – китаецът подбираше фабрики с интересни изделия и гъвкав към желанията на клиентите мениджмънт. Лично участваше в преговорите като преводач и консултант. Така по времето, когато китайското производство беше синоним на евтин боклук, ние можехме да внасяме качествени стоки на съвсем малко по-високи от боклучавия ефтинджос цени.

Сега се замислям, че това може би е бил някакъв хитър ход на китайската държава за развитие на тяхната икономика. Знам ли?

Така или иначе това странно партньорство вървеше много добре. Внасяхме всякакви стоки – чашки и лъжички за кафе, запалки, джапанки, инструменти, дребни електроуреди, посуда. Най-много ни вървеше обаче с изделия от текстил на една фабрика. Хавлии с Горбачов и Тодор Живков, дебели потници и долни гащи с дълъг крачол (купуваха се като топъл хляб по селата и малките градове), покривки за маса с цитати от комунизма, слипове с емблемата на ЦСКА или Левски на дъното (много вървяха директно на фен клубовете ги продавахме, да не говоря на Звезда и Партизан какъв фурор бяха). Каквото и странно да измислеше Сахак като иновативен продукт – те го правеха.

Имахме само един досаден проблем – митничарите. И не става въпрос за бумащината, която придружаваше доставките от Китай по това време. Става въпрос за най-обикновени кокошкарски кражби. От всяка пратка на нашите митници изчезваха различен брой стоки. В повечето случаи бяха няколко кашона, често дори отворени и бръкнато вътре да се вземат 1-2 бройки.

Това нас не ни притесняваше толкова. Всеки бизнес има своите норми за брак и щети. Проблемът беше в непредвидимостта. Поръчал си нещо, често с пари назаем, разчел си колко ще изкараш, заложил си 2-3 кашона „митничарски брак“, а те се оказват десет. Или пък, което и до днес не мога да си обясня – отворили кашоните като животни – късали ги все едно със зъби. Взели 5-6 бройки, други 50 – съсипани. А това да дойдат химикалки, запалки, тениски – изчезваха с палета, че даже имаше наглеци да ни ги предлагат „на заводски цени“ на ъгъла зад митницата. Интересни времена бяха, не беше само инфлацията и Жан Виденов.

Намерих връзка с един човек на средно висока позиция на митницата и се опитах да договоря нещо като такса спокойствие. Той реши да ни стане съдружник и да делим 50/50. За да подсили аргумента си – щетите рязко скочиха. В чудо се бях видял!

А Сахак се хили и ми вика „Споко, баджанак, аз знам как ще ги оправя“. И направи поръчка за „изделия от конци“ на нашата любима фабрика.

Мина се известно време, отиваме да освобождаваме пратката и срещаме нашия човек. Още от далеч почва да ни се цупи – „Абе, вие нормални ли сте бе? Кой поръчва мартеници от Китай? И сигурно 100 различни модела. Как се брои, как се проверяват документи за такова нещо?“. Ясно беше, че не му е зорът работата и проверката, а това, че няма никакъв кяр да се взима от такава стока. Честно – какво ще правиш мартеници? Не са евтини тостери или менте запалки Zippo. А Сахак небрежно му отговаря „Еееми, баджанак, търсят се – продаваме. Трябва да задоволяваме нуждите на населението, че иначе откъде пари за вашите заплати? Стягайте се, че в следващата пратка идват картички за Осми Март. После дървени яйца за Великден. За 15 Септември сме поръчали етикети и подвържии за тетрадки, а за Нова година – гирлянди и късмети за баница. А в момента договаряме един контейнер шарени кламери. Сини, зелени, жълти, розови, пембени, бели на червени точки има даже. Там ще ви е малко сложно с броенето, но ако искаш – можем да помагаме с баджанака?“

Онзи стана син-зелен от яд, ама какво да каже? Освободиха пратката без много-много церемонии. После се оказа, че мартениците били само една част в по-предните палета. Другото било връзки за обувки. Арменска му работа – уговорил с фабриката да пишат „изделия от конци“, изпратил им 20-30 модела мартеници най-вече такива за връзване на ръка. Наредили ги в предните палета, а по средата – връзките. И ги продае тези връзки за няма и месец, а мартениците буквално ги подарихме. Малко ни беше тъпо да внасяме мартеници от Китай и повече не повторихме. Ама свършиха работа – повече не ни закачаха, а то скоро дойде и по-разбран началник. Взимаше човекът разумна такса, на нашите пратки проявяваше необходимото за всеки държавен служител старание. Много държеше документите да са изрядни, обаче липсите намаляха практически до нула.“