21 велики футболиста, които стават велики треньори

Статия за футболисти изглежда странно в блог за Ексел. Но всъщност тази статия е основният повод да съществува блога. Докато събирах материали за нея, аз търсех начин за по-ефективно сваляне и обработване на данни от интернет. Така разбрах за Power Query и Power Pivot и разбрах колко мощен инструмент е всъщност Ексел. Разбрах също така, че истинска мощ все още е скрита за голяма част от хората, работещи с програмата. И по тази причина те губят ужасно много време в абсолютно безполезни дейности като копиране, пействане на данни, триене на редове, писане на едни и същи формули десетки пъти на ден. От там до решението да създам блога имаше само една крачка.

Но стига толкова за Ексел – тази статия е за футбол, но не само. Дълга е, но надявам се, ще ви е интересна. Приятно четене

Предговор

Ето какво се получава, когато в може би най-известната мисъл на Мохамед Али се замени думата „невъзможно” с „клише”:

„Клишетата са просто силни думи, подхвърляни от малки хора, които намират за по-лесно да живеят в света, който им е даден, отколкото да използват силата, която притежават, за да го променят. Клишето не е факт. То е мнение. Клишето не е закон. То е предизвикателство. Клишето е възможност. Клишето е временно. Клишето е нищо.“

Звучи красиво, но заслугата за това е на г-н Касиус Клей. Аз реших да намеря доказателство, че е вярно. И за това се „заядох” с най-голямото клише във футбола  – че великите играчи не стават велики треньори. Това клише е толкова популярно, че почти е придобило статус на закон сред футболните запалянковци и експерти. Обикновено в подкрепа на тази „аксиома” се дават примери като Марадона, Лотар Матеус, Христо Стоичков.

Започнах с цел да намеря поне 10 човека, които имат успешна кариера като футболист и после като треньор. Списъкът към момента надхвърля 50, но тук съм подбрал само 21, които ме впечатляват най-много. Защо точно 21? Ами просто защото така преминавам психологическата граница на Топ 20.

Налага се да уточня, че това не е обективна класация, а по-скоро субективна градация с елементи на класация. И за да не превърна предното изречение в пълна излагация пояснявам:

Не е обективна, защото след като се запознах с биографиите на тези 21 футболисти и треньори аз определено изпитвам по-големи симпатии към някои от тях отколкото съответсва на постигнатите им успехи. Не е и класация, защото не съм използвал точни критерии, точки, рангове и формули. Но все пак е градация, защото горе-долу спазвам следните условия:

  • Титли и купи в национални шампионати < титли от международни клубни турнири < успехи с национални отбори
  • Успехи с повече от един отбор > от успехи, постигнати само се един
  • Титли в Англия, Германия, Италия, Испания, Франция, Аржентина и Бразилия се оценяват по-високо от такива в Холандия, Португалия, Австрия и България (до 1990)
  • КЕШ = Копа Либертадорес > КНК > УЕФА

При оценката дали някой е бил добър футболист, освен горните критерии, съм имал предвид и изиграни мачове за големи отбори, за националния отбор, брой отбелязани голове, дали е бил капитан на отбора, признание от други футболисти, фенове, журналисти.

Освен това има известна относителност при оценяването. Не можем да очакваме всички добри футболисти да са поне като Луиш Назарио да Лима (известен като Феномена или Дебелия Роналдо според това дали сте фен на Реал Мадрид или Барселона). Както и  всички добри треньори не могат да са поне като Юрген Клоп. В списъка ще видите хора които са добри футболисти и треньори по стандартите на съответната страна дори и без да са печелили международна титла. По-нагледно казано, Мъри Стоилов би попаднал в списъка, ако успее да класира Казахстан на Европейско първенство.

Също така умишлено съм изключил хитови в момента треньори като Пеп Гуардиола, Диего Симеоне, Зинедин Зидан, Антонио Конте. И не толкова, защото е твърде рано да се оценява треньорската им кариера – успехите им са успехи. По-скоро това са твърде очевидни примери, които твърде лесно някои причисляват в графата „изключения, доказващи правилото”. Нарочно се старах да дам повече примери с играчи от по-стари периоди.

Внимателният читател ще забележи също така, че липсват и някои страхотни играчи със силна треньорска кариера. Мишел Идалго,  Кени Далглиш и Васил Методиев-Шпайдела са сред по-очевидните. Е, тях съм ги оставил за друг път.

Юни, 2018 г. /два дни до Световното Първенство в Русия/

* * * * *

# 21. Димитър Пенев

Разбира се, на фона на следващите в класацията, успехите на Пената бледнеят. Но от където и да го погледнеш неговото място е тук. Считан е за един от най-добрите централни защитници в българския футбол за всички времена. Има 364 мача в А група и 90 за националния отбор, 15 от тях като капитан. Участва на 3 световни първенства, както и в големия подвиг на ЦСКА – отстраняването на фамозния Аякс в началото на 70-те.

Треньорската му кариера може да се обобщи съвсем кратко: Треньор №1 на България за 20 век.

Чичо Митко притежава и две качества, които често се срещат и у други велики футболисти, преврнали се в големи треньори. А именно – крилатите лафове и способността да открива добри футболисти и да шлифова до 24 каратов блясък техния талант. Списъкът с лафовете е дълъг („Я отбий в лоялното”, „Холандците имат един нападател – Вансрой, Нилсрой, абе тоя дето вкарва много”), а този на футболистите – също: Стоичков, Пенев, Емо Костадинов, Трифон Иванов, Бербатов, Кишишев ….

Успехи като футболист:
8 пъти шампион на България (1 с Локо Сф и 7 с ЦСКА)
5 пъти купата – всичките с ЦСКА
В топ 20 на играчите с най-много мачове в А група
на 5 място по участия за националния отбор.

Успехи като треньор:
3 пъти Шампион и 4 пъти купа на България
Полуфинал за КНК
Бронзов медал от СП 1994 и първо класиране на националния отбор на европейско първенство.

* * * * *

# 20. Фатих Терим

Да, точно така. Треньорът, който с невероятната си харизма, железен характер и страхотни успехи заслужи прозвището Императора е бил и топ футболист. Започва кариерата си през 1969 в Адана Спор и само след три години вече е капитан на отбора. След още няколко отива в Галатасарай, където играе 11 сезона неизменно като капитан. Има 51 мача за националния отбор, 35 като капитан – рекорд по негово време. Играе като либеро и подобно на Пената е считан за един от най-добрите евър в турския футбол. В ютуб лесно ще откриете реклама на ножчета за бръснене Perma-Sharp с негово участие, което е показателно колко популярен е бил.

Като треньор, отново подобно на Пената, постига успехи предимно с един клуб – Галатасарай и националния отбор.

Успехи като футболист:
3 пъти купата на Турция и веднъж суперкупата

Успехи като треньор:
6 пъти Шампион на Турция
2 пъти купа и 4 пъти суперкупата на страната
Полуфинал с Турция на ЕП 2008
Купа на УЕФА с Галатасарай

* * * * *

# 19. Гилермо Стабиле

„Тоя пък кой е?”, вероятно си мислите. Веднага отговарям – Голмайсторът на първото СП 1930 (8 гола в 4 мача). Най-добрите си години като играч прекарва в аржентинския Хуракан, където вкарва 102 гола в 119 мача (!!!).

За Аржентина има 30 мача с 23 гола. Само за сравнение – към момента на написване на тази статия Лионел Меси има 64 гола в 124 мача за Аржентина. А Марио Кемпес – 20 гола в 43 мача.

След СП 1930 Стабиле играе с променлив успех в Европа.

Треньорската му кариера започва като играещ треньор на Red Star Paris, където успява да класира отбора от втора в първа дивизия. Почти веднага след това се връща в Аржентина, за да поеме националния отбор. На този пост прекарва почти 20 години (1939-1958) и абонира Аржентина за Копа Америка. И ей така, между другото, взима няколко титли с Расинг.

Успехи като футболист:
2 пъти шампион на Аржентина с Хуракан
Финал на СП 1930

Успехи като треньор:
6 пъти Копа Америка – абсолютен и ненадминат
до днес рекорд
3 пъти Шампион на Аржентина с Расинг

* * * * *

 # 18 Albert Batteux

Още едно неизвестно име. Толкова неизвестно, че даже не знам как се пише на български. Предполагам Албер Бато.

След като се запознах с успехите на този човек обаче, съвсем категорично заявявам, че това е най-подценяваният участник в класацията.

Активната му кариера на футболист е била непосредствено след Втората Световна Война, така че липсват особено много подробности. Известно е, че е бил основна фигура във водещия тогава клуб Реймс и в националния отбор на Франция.

Треньорските му успехи обаче са брутални и говорят сами за себе си.

Успехи като футболист:
Шампион на Фпранция (1949) и носител на купата (1950) с отбора на Реймс

Успехи като треньор:
9 пъти шампион на Франция (5 пъти с Реймс и 4 със Сент Етиен). Това е абсолютен и ненадминат рекорд за
Франция и може би само Сър Алекс има повече титли в големите първенства.
3 купи на Франция (1 Реймс, 2 Сент Етиен)
2 пъти финал за КЕШ (1956 и 1959, и двата пъти губи от Реал Мадрид)
Бронзов медал с Франция от СП 1958
Негово „творение” са едни от най-великите футболисти в историята – Раймонд Копа и Жуст Фонтен.

* * * * *

# 17. Алфредо ди Стефано

Днес за всеки футболен запалянко почти като аксиома е прието да счита, че Пеле е Кралят на футбола, Марадона, Кройф и Бекенбауер са другите трима най-велики, а Меси и Роналдо са двамата, които биха могли да се присъединят към техния клуб. Но истината е, че първата мега звезда във футбола, първият който е карал милиони да купуват вестници само заради една негова снимка, първият обявен за жив бог на футбола е Алфредо ди Стефано.

Мощен физически, бърз, техничен, с невероятен нюх към гола, но и с усет за головия пас, ди Стефано е бил един универсален играч, покриващ целия периметър на атаката. Прякорът му Русата Стрела (Saeta rubia) подсказва какво е прадставлявал на терена. А сухата статистика  сочи, че в 665 официални мача е вкарал 484 гола. Бил е шампион на Аржентина, Колумбия и Испания. Основна част от великия тим на Реал Мадрид, който печели пет поредни пъти КЕШ през 50-те, като е единственият отбелязвал гол в пет поредни финала на турнира. А с 49 гола в 58 мача той е  голмайстор №1 на турнира чак до 2005 година, когато го измества друга легенда на Реал – Раул.

През 2003 година, по повод юбилея на УЕФА, Испанската футболна федерация го избира за най-добър футболист през последните 50 години. Пеле го нарича „най-добрият аржентински футболист на всички времена”, а Еузебио и Жюст Фонтен – „най-завършеният играч в историята на играта”. Когато Франс Футбол организира специална класация за футболист на века, на която гласуват всички предишни носители на Златната Топка, ди Стефано е класиран на четвърто място след Пеле, Марадона и Кройф.

За съжаление този уникален футболист остава в сянката на други играчи по две много прозаични причини. Първата е слабото представяне на Аржентина и Испания, за които е играл като национал. А втората, че когато е бил в апогея си, все още не е имало телевизия. Но в ютуб се намират клипчета с кадри от негови мачове. Тогава той е на 35-40 години, но това не му пречи да разнася като пръскачка из лозе противниковите защитници, да пуска пасове с петичка и през чатал и да се озовава като Пипо Индзаги точно там, където е топката в малкото наказателно поле.

След приключване на кариерата като състезател,  ди Стефано се връща в родната Аржентина и става треньор на Бока Хуниорс, с който клуб печели дубъл (титла и купа) през 1969. На следващата година поема Валенсия в Испания, с които става шампион през 71-ва и печели КНК през 80-та. След това прави шампиони през 81-ва другият аржентински колос Ривър Плейт. И може би ди Стефано е щял да се превърне в легендарен треньор, ако не е катастрофалната 1983 година. Тогава е начело на Реал Мадрид и клубът завършва втори в първенството, губи – финала за купата на Лигата, финала за Купата на Краля, финала за Суперкупата на Испания. „Да му имам и катастрофата на този” би си помислил Ивайло Петев, но когато става дума за Алфредо ди Стефано и Реал Мадрид, второто място всъщност е нищо.

Същата година сезонът завършва с финала на КНК срещу Абърдийн, който вече се досещате е загубен. Едва ли е било кой знае каква утеха за великия маестро, че на тренировката преди мача към него се приближава червендалестият и леко оцъклен треньор на Абърдийн. Смутен като ученик на първа среща, той му подарява бутилка отлежало шотландско уиски с думите „Сеньор ди Стефано, за мен е сбъдната детска мечта да се запозная с Вас. Казвам се Алекс Фъргюсън”.

Успехи като футболист:
2 пъти шампион на Аржентина
3 пъти шампион на Колумбия
8 пъти шампион на Испания
1 Купа на Колумбия
1 Купа на Испания
5 КЕШ
1 Копа Америка с Аржентина (1947)
Голмайстор на Аржентското, Колумбийското и Испанското първенство общо 8 пъти
2 пъти носител на Златната топка на Франс футбол и единственият, награден със Супер Златна топка

Успехи като треньор:
2 пъти шампион на Аржентина (с Бока и с Ривър Плейт)
1 купа на Аржентина (Бока)
1 титла на Испания (Валенсия)
1 КНК (Валенсия)

* * * * *

# 16. Юп Хайнкес

Като футболист Хайнкес е истинска голова машина. Той е една от звездите на големия отбор на Боруся Мьонхенгладбах от 60-те и 70-те години. Част е от националния отбор на ФРГ, който печели ЕП 1972  и СП 1974 година. С отбелязани 220 гола Хайнкес е третият по резултатност в Бундеслигата. Другите двама са Клаус Фишер (268) и Герд Мюлер (365). В конкуренция с тези фантастични нападатели Хайнкес става голмайстор на Бундеслигата, на ЕП 1972 и е сред малцината, които са били голмайстори и в трите турнира – КЕШ, КНК и УЕФА.

Треньорската си кариера започва в родния Мьонхенгладбах през 1979 едва на 34 години. И още на следващата година ги класира на финал за купата на УЕФА, който губят от Айнтрахт Франкфурт. Води отбора до 1987 като редува силни с не чак толкова силни сезони. За този период  Боруся печели две трети, две четвърти места, губи един финал за купата и играе на полуфинал за УЕФА. Особено култово е третото място през 1984. Тогава три отбора – Щутгарт, Хамбургер и Боруся са с 48 точки (на 1 пред Байерн), но шампион по голова разлика става Щутгарт. През 1987 г. напуска клуба със статистика от 169 победи, 77 равни и 97 загуби. И признанието от феновете – Шампион без титла.

Следват 4 години в Байерн, където печели задължителната титла 2 пъти и достига до три полуфинала за ЕКТ – веднъж УЕФА и два пъти КЕШ. И трите пъти отборът е отстранен от бъдещия шампион.

След Боруся Хайнкес поема към Испания, където става първият чужденец треньор на Атлетик Билбао, но нещата не се получават. След това е треньор на Айнтрахт и Тенерифе, а през 1997 поема Реал Мадрид. И въпреки, че печели ШЛ – за пръв път от 1966, представянето на отбора не е на нивото, желано от феновете и  следва логична раздяла. В следващите 15 години Хайнкес води Бенфика, пак Билбао, Шалке, Мьонхенгладбах, Леверкузен.  Навсякъде представянето е от слабо до средняшко.

Най-големият си успех Юп Хайнкес постига през 2013 печели с Байерн исторически требъл – титла, купа и ШЛ. За мнозина това е най-силният Байерн след 70-те, а Хайнкес предава в ръцете на Пеп Гуардиола истинска немска машина за победи. Какво направи с нея Хер Полуфинал е друга тема.

След това Големият Юп се оттегля от активна кариера, но в края на 2017г. по спешност поема Байерн след като Карло Анчелоти е уволнен. И разбира се добавя още една титла към своята колекция.

Накратко Хайнкес има впечатляваща кариера и като футболист, и като треньор. Но тя носи белега на непостоянството и вечното оставане в подножието на върха (левскар малко си пада J).

Успехи като футболист:
4 пъти шампион на Германия
1 купа на Германия
1 купа на УЕФА
Европейски и Световен шампион с Германия
2 пъти голмайстор на Бундеслигата

Успехи като треньор:
3 пъти шампион на Германия с Байерн
1 купа и 3 суперкупи на Германия
1 Суперкупа на Испания
2 пъти шампион в ШЛ с два различни отбора

* * * * *

# 15. Карлос Бианки

Още една машина за голове. В своята 18 годишна кариера като футболист Бианки изиграва 562 мача за различни отбори в Аржентина и Франция, в които отбелязва 393 гола. До 2017 година, когато го задминава не кой да е, а Лео Меси, Бианки е официално признат от ФИФА за най-резултатният аржентински футболист в първенства от първо ниво на професионален футбол.  Клубовете, за които играе обаче нямат особени успехи и може би заради това остава извън полезрението на треньорите на националния отбор на Аржентина. И така невероятното му постижение си тъне в забрава.

За сметка на това като треньор Бианки постига феноменални резултати. Той е треньорът с най-много спечелени Копа Либертадорес и Междуконтинетални купи. Липсват му обаче успехи с националния отбор.

Успехи като футболист:
Шампион на Аржентина с Насионал
3 пъти голмайстор на Аржентинското първенство
5 пъти голмайстор на Френската Лига1

Успехи като треньор:
7 пъти шампион на Аржентина (3 пъти с Велес Сарсфийлд, 4 пъти с Бока Хуниорс)
4 Копа Либертадорес (1 с Велес, 3 с Бока)
3 Междуконтинетални купи (1 с велес, 2 с Бока)

* * * * *

# 14. Сеп Хербергер

И ако успехите на Карлос Бианки впечатляват, то Сеп Хербергер има само един, но пък какъв!

Малко факти открих за кариерата му като футболист по простата причина, че тя в годините между Първата Световна Война и Великата Депресия. Със сигурност се знае, че Хербергер е изиграл 236 мача, в които е отбелязал впечатляващите 186 гола. Играл е основно за Манхайм, с които и става шампион на Южна Германия. За стила му на игра се твърди, че бил изключително борбен и никога не се отказвал да гони топката и успеха в даден мач. Характерна черта, която бележи и треньорската му кариера.

Има и 3 мача за националния отбор на Германия, която обаче по това време е по-скоро футболно джудже, дишащо прахта на съседите си Франция, Австрия, Унгария и Чехия. И именно Сеп Хербергер е човекът, който превръща това футболно джудже в сериозна сила.

Като треньор Хербергер е ръководил само три отбора – Тенис Боруся Берлин, Айнтрахт Франкфурт и Германия. Върхът на тази кариера е през 1954г. когато бундестимът спечелва първата си световна титла. В историята това остава като „Чудото от Берн” (където се е играл финалът), защото германците побеждават считаните за фаворити унгарци. Било е все едно сега на финал ние да бием Германия.

Всъщност никакво чудо няма тук. Всичко е резултат от методичната работа на Хербергер, наричан от играчите си прсто Шефа, а също и Цербергер защото ги е спуквал от физическа подготовка. Той прави и един блестящ тактически ход – в мача срещу Унгария от предварителната група пуска 8 от резервите. Резултатът е 8:3 за Унгарците и немската преса разкъсва с критика треньора. Но той повдига рамене и спокойно отбелязва: „И с титулярите пак щяхме да паднем”.

А вътрешно ликува, защото знае, че е ударил не един, не два, а цели пет заека с този ход. Първо – дал е почивка на основните си играчи. Второ – създава предпоставки унгарците да подценят неговия отбор. Трето – не дава възможност на съперника да разузнае неговия отбор. Щото тогава не е било като сега всеки мач да се записва с 20 камери и всеки футболист да се следи по 100 показателя, които после се анализират от компютър. Няма такова нещо – ако имаш късмет да видиш играта на съперниците си, води си бележки и толкоз. Четвърто, точно обратното – отписвайки мача с Унгария той има възможност спокойно да изгледа играта им и да си води подробни записки в дебелия черен тефтер, в който записва всяка подробност, научена за противниците (Хербергер е пионер и в това отношение). И пето – след тази загуба, неговият отбор вече е отписан от всички, с което снема психологическото бреме от футболистите си.

Просто, но гениално! Германците с лекота се разправят с Турция в следващия мач, след това с Югославия и Австрия и накрая побеждават и Унгария на финала. Злите езици твърдят, че в този мач те са били допингирани, но това са си някакви техни извращения.

Всъщност всички данни сочат, че Хербергер е бил не само блестящ тактик, но и проницателен психолог, способен да извади най-доброто от играчите си в нужния момент. Неговата философия е проста: „Кръглото трябва да влезе в правоъгълното” . Той никога не се предава, защото „Топката е кръгла, мачът се играе 90 минути, а всичко останало е теория”. Но най-важното е, че „След играта, е преди играта” – демек подготовката за мача е по-важна от това какво става след него.

За 20 години начело на Бундес тима, Хербергер полага една много, много стабилна основа за бъдещи успехи, която може да се синтезира така – желязна физика, желязна дисциплина, силен отборен дух и се отказваш едва когато главата ти е на два метра от тялото.  Принципи, които и до сега са в основата на немската футболна машина.

Успехи като футболист:
Шампион на Южна Германия
Успехи като треньор:
Световен шампион 1954г.

* * * * *

# 13. Браян Клъф

Много ми се искаше този човек да влезне в десетката. За съжаление колкото и субективна да е класацията, успях да го добутам едва до тук. Просто хората, за които ще ви разкажа по-надолу са наистина феноменални.

И да, съгласен съм, че не е изряден пример за велик футболист. Клъф играе през 50-те и 60-те години за средняшките Мидълзбро и Съндърланд почти изцяло във втория ешелон на английския футбол. Има само два мача за националния на Англия, и двата в началото на кариерата му. Независимо от това, тя е забележителна – в 274 мача е вкарал 251 гола. Това прави по 0.91 гола на мач. Дори Ян Ръш, Алан Шиърър и Джордж Бест не могат да се похвалят с такова постижение. Всъщност от играчите, вкарали повече от 200 гола, в професионалните лиги на Англия и Шотландия има само един футболист с по-добър коефициент. Казва се Джеймс МакГрой, който през 20-те и 30-те години има 408 гола в 408 мача, основно за Селтик.

Но да се върнем на футболната кариера на Браян Клъф, която въпреки тези впечатляващи резултати, така и не намира логично продължение в по-силен клуб. Той многократно е искал да бъде трасфериран, но ръководството не се съобразявало с желанията му. И понеже тогава не е имало правило на Босман, Клъф си кретал с Мидълзбро. Предполагам най-голяма мъка му е било, че колегите му от защитата допускали голове със същата лекота, с която той бележел. Особено култов е мачът с Чарлтън на 22 Октомври 1960 г., когато Клъф вкарва хет-трик, Боро повеждат 4 пъти, а крайният резултат е … 6-6. След мача, с присъщото си язвително чувство за хумор, Клъф се обръща към защитниците : „Пичове, колко точно гола трябва да вкараме, за да бием?”. Между другото това е вторият и последен път, в който мач от професионална дивизия на Англия завършва 6-6.

Може би най-ценното нещо за Клъф от престоя му в Мидълзбро е приятелството с вратаря Питър Тейлър. Запомнете това име.

Разбира се, за феновете Браян Клъф е по-известен със своите успехите като треньор. И ако трябва да определя най-уникалните постижения измежду всички представени до тук, а и след това, то ще гласувам с две ръце за неговите.

През 1965 г., едва на 30, той поема четвъртодивизионния Хартлипул Юнайтед. Трудно може да се посочи отбор, който е по-голяма скръб от Ботев Пловдив в последните години на Митьо Неградския, но Хартлипул Юнайтед  е добър опит. Преди идването на Клъф The Monkey Hangers, както е прозвището, им са завършвали на последните 2 позиции в класирането 5 пъти за последните 6 години. А финансовото положение им е било толкова зле, че Клъф се видял принуден да обикаля местните кръчми, за да събира дарения за клуба и да си изкара шофьорска книжка за автобус, за да вози отбора при гостуванията. Малко по малко обаче, успява да го стабилизира и през `67 година Хартлипул завършва на немислимото до преди година осмо място в лигата. В Хартлипул Клъф работи с двама души, които споделят успехите му в цялата му кариера по-нататък. Единият е помощник треньорът Питър Тейлър (неговият приятел от Мидълзбро), а другият –  шотландският халф Джон МакГавърн, който ще играе във всеки един отбор, ръководен от Клъф. Между другото на първата тренировка на МакГавърн, Клъф го посреща с култовия лаф: „Изправи се, изпъчи гърди и се подстрижи, че ми приличаш на момиче”. Но за лафовете му – малко по-късно.

След добрата работа в Хартлипул, Клъф предприема логична стъпка и през 1967г. става мениджър на борещия се за оставане във втора дивизия Дарби Каунти, който не е помирисвал първа дивизия от 15 години, а единственият трофей в клубната история е ФА Къп от 1946г. Първата година начело на отбора не е особено успешна като класиране – завършват едно място по-долу от предишната. Но Клъф с присъщата си енергичност и замах подготвя основата за това, което ще последва. Той довежда в отбора приятеля си Питър Тейлър като помощник треньор, както и някои футболисти на Хартлипул, разкарва 11 от старите играчи на Дарби и уволнява секретаря на клуба, човека по поддръжката на терена, главния скаут (директора по спортно-техническата част на днешен език), както и две лелки от лафката на стадиона, които случайно видял да се подиграват на отбора след една загуба.

Към играчите си Клъф бил като бай Ставри – строг, но справедлив. Изисквал абсолютно подчинение към указанията на треньора. Известен бил със странните си правила като това играчите да не карат мотор и да не ходят на дискотека след вторник, когато мачът е в събота. Не се посвенявал да ги шамаросва, ако правят нещо не както трябва, а любим похват за загрявка бил да ги кара да тичат … в копривата край терена. Но в същото време обичал да се шегува с тях и се стараел да ги развива като личности. Например след един мач с Евертън уредил великия Бил Шенкли да се срещне и поговори за своя опит с тях. Особено много държал отборът да играе опростено, нападателно и да печели победите с почтени средства. И имал невероятен усет за играчи, които ще паснат добре в схемата му. Без значение дали са младоци, опитни ветерани или истински звезди.

За да съкратим дългата история – през 68-ма Дарби Каунти влизат в Първа лига, през 72-ра стават шампиони, а през 73-та – играята на полуфинал за КЕШ. Никога преди и никога след това този отбор не е имал такива успехи.

Но Клъф е в непрекъснати обтегнати отношения с ръководството на клуба, които обвинява, че нищо не разбират от футбол. Сипе критики и към съдиите, ръководството на ФА и Дон Реви. Последният е най-авторитетният треньор в Англия в края на 60-те и началото на 70-те. Под негово ръководство Лийдс печели два пъти титлата, два пъти КНК (тогава още Купа на Панаирните градове), ФА Къп и много други трофеи, заради което е обявен за един от 50-те най-велики футболни отбора евър. Клъф обаче непрекъснато критикува Дон Реви, че отборът му играе много силово, грубо и неспортсменски. Дори настоява Лийдс да бъде изваден от лигата заради прекалено грубата му игра.

И сякаш това не му стига, ами използва острия си език и срещу феновете. След една победа над Ливърпул с 2-1, той заявява, че феновете на Дарби не са никакви фенове, защото са почнали да пеят едва след като отборът е повел, а трябва да е обратното.

Това съответно налива допълнитело масло в огъня и след множество скандали, наказания, разменени остри реплики чрез медиите, Клъф все пак напуска Дарби Каунти и поема скромния Брайтън Албион. На следващия ден оставки подават Питър Тейлър, скаутите на отбора и служителите по поддръжката и отиват при Клъф в новия му отбор.

Там обаче нещата не потръгват, или просто не е имало време да потръгнат защото на следващата година Клъф става мениджър на … Лийдс. За 44 дни. Дали защото е без приятеля си Питър Тейлър, дали защото културата в Лийдс е била тотално несъвместима с методите на Клъф или просто той не е знаел как да работи със „звезеден” отбор – историята мълчи. Факт е, че бордът на Лийдс единодушно гласува оставката му заради „неразбирателство с играчите”.

Клъф пък си поразмества джобовете и на 6 Януари 1975 година поема скромния тим на Нотингам Форест. Въпреки някои успехи като второто място в Първа дивизия през 67-ма и две купи на ФА, Форест си били средняшки отбор, намиращ се на 13 място във втора дивизия.

Отново в тандем с Питър Тейлър и помъдрял, Браян Клъф има по-малко и по-премерени изказвания по медиите, но отборът му мачка наред. През 77-ма печелят промоция за първа дивизия, през 78-ма стават шампиони,  през 79-та печелят КЕШ и дублират титлата през 80-та. Така стават първият и единствен за сега отбор, който е бил един път шампиион на страната си, но има два пъти КЕШ. А Клъф става един от едва четирима мениджъри, печелили титлата с два различни отбора. Другите са Том Уотсън още през 19 век, великият Хърбърт Чапман и Кени Далглиш. Самият той, обаче, счита за по-голям успех серията от 42 мача без загуба между 26 Ноември 1977 и 9 Декември 1978. Рекорд подобрен чак през 2004 от Арсенал, по ирония на съдбата – месец преди смъртта на този изумителен човек.

Това е върхът в кариерата му, въпреки че Форест остава фактор в Англия до края на 80-те години, както и в Европа достигайки полуфинал за КНК и печелейки още няколко трофея.

Едва ли съм успял да предам и една трета от половината от колорита на Браян Клъф. Затова ще завърша с някои от най-култовите му лафове, които говорят сами:

„Не твърдя, че бях най-добрият треньор, но със сигурност бях в Топ1” – равносметка на собствената му кариера

„Рим не е построен за един ден … просто не съм бил там да се занимая с тази работа” – относно как трябва да се работи

„Разговаряме около 20 минути и след това стигаме до извода, че съм прав” – как Клъф разрешавал противоречията с играчите си

„При всичките му коне, рицарски звания, и благороднически титли, той все още няма две от това, което имам аз. И нямам предвид топки” – коментар относно неуспеха на Алекс Фъргюсън да спечели два пъти последователно ШЛ

„Ако Господ искаше да играем в облаците, щеше да посади тревата там.” – аргумент защо топката трябва да се подава по тревата, а не с балонни центрирания

„Играчите губят мача, не тактиката. Толкова много глупости са изприказвани за тактиката от хора, които дори нямат представа как да победят на домино” – относно важността на тактиката

„Не казвам, че е блед и слаб, но камериерката в нашия хотел оправи чаршафите на леглото без да осъзнае, че той все още беше в него” – относно Браян Райс, негов футболист във Форест

„Като стигнеш определена възраст, няма връщане назад”

Успехи като футболист:
251 гола в 274 мача

Успехи като треньор:
2 пъти шампион на Англия (с Дарби Каунти и с Нотингам Форест). Само още трима мениджъри са печелили
титлата с два различни отбора – Том Уотсън още през 19 век, великият Хърбърт Чапман и Кени Далглиш.
2 титли на КЕШ с Форест
4 купи на Лигата с Форест

* * * * *

 # 12. Карло Анчелоти

Карло Анчелоти е една от звездите на Рома през 80-те години, когато отборът печели втората си титла и четири пъти купата на Италия. След това се присъединява към отбора, който считам за най-велик на клубно ниво за всички времена – Милан  на Ариго Саки. За националния отбор на Италия има 26 мача, като е важна част от отбора, който достига полуфинал на ЕП 1988 и трето място на СП 1990.

Анчелоти не впечатлява с особена физика или богат технически арсенал, но компенсира с работоспособност, ефективност, отличен поглед върху играта и добри организационни умения. Той е халфът-мечта на всеки италиански треньор – тактически грамотен и дисциплиниран, перфектен защитник, който умее не само да отнема топката на противника, но и да я разиграва напред, подава еднакво добре на късо и дълго разстояние и в същото време, ако му се отдаде възможност не пропуска да се разпише. Изключително адаптивен и без излишни претенции на звезда, Анчелоти си партнира еднакво добре както с Фалкао, Бруно Конти и Пиетро Виерховод в Рома, с Рийкард, Гулит и Донадони в Милан, така и с Джанини, Виали и Манчини в националния отбор.

Все още е рано да се правят обобщения на треньорската кариера на Анчелоти – той все пак няма 60 години. Но успехите му са безспорни. Шампион на три от големите 5 първенства, един от малкото, които са печелили ШЛ с два различни отбора и единственият, който го е правил три пъти. И все още не се е пробвал на национално ниво.

Успехи като футболист:
3 титли на Италия (1 с Рома, 2 с Милан)
4 купи на Италия (с Рома)
2 КЕШ
2 Междуконтинентални купи
1 Суперкупа на Европа
Бронзов медал от СП 1990

Успехи като треньор:
1 титла и купа на Италия (с Милан)
1 титла на Англия, ФА къп (с Челси)
1 титла на Франция (с ПСЖ)
1 купа на Краля (с Реал)
3 пъти ШЛ (2 с Милан, 1 с Реал) + онзи прословут финал в Истанбул с Ливърпул
3 Суперкупи на Европа (2 с Милан, 1 с Реал)
2 пъти Световен клубен шампион (2007 с Милан, 2014 с Реал)

* * * * *

# 11. Йохан Кройф

Ако досега успях да ви изненадам с някое и друго непознато име, то подозирам тук вече ще ви шокирам.

Как така великият Кройф, създателят на дрийм тима на Барса от 90-те, човекът открил за големия футбол Стоичков? Как ще го сложа едва на 11-то място?

Но виждате ли, от една страна трябва да почакате, за да видите какви имена следват. От друга, класацията все пак е субективна и аз не мога да класирам на по-предно място, човека издигнал безкрайното разцъкване назад и настрани в култ.

Така че нека се придържаме към фактите, които сочат, че Кройф е най-добрият футболист сред тези 21. Символ на тоталния футбол на Аякс и Холандия, в 20 годишната си кариера на футболист той изиграва 661 мача, в които вкарва 369 гола. Играч с несравнима техника, умеещ да предвижда развитието на играта с проницателността на шахматист, своенравен и с его като за пет хиляди обикновени играчи.  Той печели над 20 различни купи с Аякс, Барселона и Фейнорд, както и сърцата на милиони фенове на играта.

Успехите му като треньор с Аякс и Барселона са не по-малко впечатляващи. Но неговото влияние и значение за съвременния футбол не се измерва само с купите спечелени от отборите, в които е играл и ръководил. Възходът на Холандия и Испания от началото на 21 век до голяма степен се дължи на факта, че в тези страни водещи клубове като Аякс, Фейнорд, Барселона възприемат философията и методите на изграждане на млади таланти на Кройф.

Както казах, често срещано сред големите треньори е умението им да сътворяват култови фрази. Кройф е велик и в това. По неговите бисери може да се напише цял трактат за футбола, но считам за достатъчно да изброя само тези, които според мен синтезират най-добре неговата философия:

„Защо да не биете по-богат клуб? Никога не съм виждал торба с пари да бележи гол.”

„Топката е само една, следователно трябва да я притежаваме”

„Качеството без резултати е безсмислено. Резултатите без качество са скучни.”

„Трябва да се уверим, че най-слабия им играч ще получава топката най-често. Оттам ще си я връщаме за нула време.”

„Играчите, които не са родени лидери, но се опитват да бъдат, овикват другите след като сгрешат. Истинските лидери вече знаят, че другите ще правят грешки.”

Наистина голяма работа!

Успехи като футболист:
9 пъти шампион на Холандия (8 с Аякс и 1 с Фейнорд когато е на 40 години)
5 купи на Холандия с Аякс и 1 с Фейнорд
1 титла и 1 Купа на Краля с Испания
3 пъти КЕШ с Аякс
Финал на СП 1974

Успехи като треньор:
2 купи на Холандия с Аякс
1 второ място в Ередивизие
4 титли и 1 купа на Краля с Барселона
2 КНК (с Аякс и с Барса)+ един загубен финал с Барса
1 КЕШ (и загубен финал на следващата година)

* * * * *

# 10. Джовани Трапатони

Джованои Трапатони или просто Ил Трап е считан за най-успешният треньор в историята на Серие А заради успехите му с Джувентус. Но преди това е бил и много успешен футболист на Милан.

От 1959 до 1971 г. изиграва 274 мача за този велик клуб на поста централен защитник/опорен халф.  Печели  две титли и купа на Италия, 2 пъти КЕШ и веднъж КНК. Трапатони е с основна заслуга за първата титла на КЕШ за Милан през 1963, когато на финала срещу Бенфика се „залепя” за Еузебио и го обезличава напълно.

Съвсем естествено, след като окача бутонките на пирона, Трапатони поема треньорски постове в Милан. Първоначално на младежките формации, а през 1974 г. и на първия отбор. И въпреки, че успява да класира отбора на финал за КНК, нещата някак си не потръгват и през 1976 той поема големия враг Джувентус. За 10 години начело на този отбор Трапатони печели абсолютно всичко каквото може да се спечели на клубно ниво – титли и купи на Италия, КЕШ, КНК, Купа на УЕФА, Суперкупа и Междуконтиненталната купа. Той е единственият треньор за сега с такова постижение. Има само още един печелил КЕШ, КНК и УЕФА – Удо Латек.

След това води за 5 години Интер, с който става шампион на Италия и печели Купата на УЕФА.

Това е апогеят на кариерата му, след който започва един дълъг и плавен спад, но какъв спад само!

Най-напред печели титла, а на следващата година и купа на Германия с Байерн. А след това титла в Португалия с Бенфика и в Австрия с Ред Бул Залцбург. И така става едва четвъртият треньор печелил титли в 4 различни първенства в Европа. Тримата преди него са Ернст Хапел, Томислав Ивич и Жозе Моуриньо, а Карло Анчелоти е последният за момента с такова постижение.

Като национален треньор на Италия и Ейре, резултатите му са по-скоро скромни.

Успехи като футболист:
2 пъти шампион на Италия – 1962, 1968 с Милан
1 купа на Италия – 1967
1 КНК – 1968
1 Междуконтинентална купа – 1969

Успехи като треньор:
7 титли на Италия (6 с Юве, 1 с Интер)
1 купа на Италия (Интер)
1 КЕШ – с Юве 1985 (Хейзъл )
1 КНК – Юве, 1984
2 купи на УЕФА – Юве, 1977; Интер 1993
1 Суперкупа на Европа – 1984
1 Междуконтинентална купа – 1985
1 титла на Германия – Байерн, 1997
1 купа на Германия – Байерн, 1998
1 титла на Португалия – Бенфика, 2005
1 титла на Австрия – Ред Бул Залцбург, 2007

* * * * *

  # 9. Мигел Муньос

Подозирам как ви звучи фамилията на този човек на български, но това не бива да ви подлъгва. Той е една от най-големите легенди на Реал Мадрид и испанския футбол.

Като играч има 347 мача за Белия Балет в различни турнири. Любопитното е, че той вкарва първия гол за Реал в турнира на КЕШ – на 8 септември 1955. А след това е капитан на отбора при трите последователни титли 56-58 година. Освен това помага на клуба да спечели 4 титли на Испания. Има и 7 мача за националния отбор, но тогава все още фурията не е никаква фурия и няма участие в голям турнир.

През 1958 година след 10 години в Реал Муньос прекратява кариерата си на футболист на 36 години и поема поста на треньор. Той е най-дългогодишният и най-успешен треньор на Реал Мадрид за всички времена. Води отбора 16 сезона между 1959 и 1974, за което време печели 9 титли на Испания и 2 пъти КЕШ и има един загубен финал за КНК. Той е първият, който печели КЕШ и като футболист, и като треньор. Има само още 6 човека с такова постижение – Джовани Трапатони, Йохан Кройф, Карло Анчелоти, Франк Рийкард, Пеп Гуардиола и Зинедин Зидан. Но само Муньос и Карло Анчелоти са печелили отличието повече от един път и като играч, и като треньор.

Но това, което е по-важното е, че след като Балета печели първите пет финала за КЕШ УЕФА решава да му подари за винаги оригиналната купа.

На национално ниво Мигел Муньос извежда Испания до финал на ЕП 1984, където само едно нелепо подхлъзване на вратаря Луис Арконада коства титлата на Фурията. Като изключим европейската титла през 1964г. това е най-големият успех на Испания чак до началото на 21 век.

Успехи като футболист:
4 пъти шампион на Испания
3 пъти КЕШ

Успехи като треньор:
9 титли на Испания
2 купи на Испания
2 КЕШ
1 Междуконтинентална купа
1 финал за КНК
1 финал на ЕП с Испания

* * * * *

# 8. Карлос Билардо

В края на 60-те години на 20 век Карлос Билардо е основен играч в отбора на Естудиантес, който печели три поредни пъти Копа Либертадорес през 1968, 1969 и 1970. Малко след това прекратява кариерата си, за да стане треньор на Естудиантес и да го изведе до четвърти пореден финал в  Копа Либертадорес, но го губят. През 78-та Билардо е треньор на колумбийския Депортиво Кали, с когото също губи един финал на Копа Либертадорес. През 82-ра печели титлата в Аржентина с Естудиантес и малко след това е назначен за треньор на националния отбор на страната.

С този отбор Билардо играе два финала на СП и печели една титла.

Кой знае защо, наричан от феновете El Narigon (Големият Нос) Билардо ще бъде запомнен с две неща. Първото е  Марадона. Не че той го е открил или развил, но Билардо изгражда отбора така, че геният на Диего Армандо да блести в пълна сила. Второто е налагането на схемата 3-5-2. Не че той е изобретил тази схема, напротив  била е използвана от десетилетия преди това. Но е била считана за рискова и никой не е смеел да залага на нея във важни мачове. А Билардо показва нагледно как може да се печелят мачове с нея и то не къде, а на финали на световно първенство.

След 1990 Билардо се оттегля от активна треньорска дейност като набляга на по-спокойни и доходоносни занимания. Пише мемоари и статии, коментира мачове, изнася лекции. И чат пат поема някой отбор за по половин година.

Успехи като футболист:
2 титли на Аржентина (1 със Сан Лоренцо и 1 с
Естудиантес)
3 пъти Копа Либертадорес (Естудиантес)
1 Суперкупа на Америка
1 Междуконтинентална купа

Успехи като треньор:
1 титла на Аржентина (с Естудиантес)
2 финала на Копа Либертадорес
1 път Световен Шампион (Аржентина, 1986)
1 път финалист на СП (Аржентина, 1990)

* * * * *

# 7.  Франц Бекенбауер

Няма как след Карлос Билардо да не следва Франц Бекенбауер. Все пак именно той е съперникът на аржентинеца в двата последователни финала на СП `86 и СП `90.

Роден малко след приключването на Втората Световна война в Мюнхен, Бекенбауер е считан за един от Четиримата Велики в историята на играта наред с Пеле, Кройф и Марадона. Освен чисто техническите умения и лидерски качества, които притежава, в историята той остава с революционизирането на ролята на либерото. Той е първият, който освен с чисто защитни функции, започва да се включва активно в атаките на отбора с извеждащи подавания, пробиви, игра в наказателното поле при статични положения. Революция е и стилът му на игра – елегантен, интелигентен, разчитащ на шпагати в точния момент и пресичане на топката, вместо на груби влизания и балтии.

Още в началните години на неговата кариера му лепват прякора Кайзера. Има няколко версии как точно го е получил – заради последния австрийски император Франц Йозеф, защото в един от първите си мачове с Байерн направил за две стотинки звездата на Шалке Рейнхард Либуда, който имал прякора Краля на Вестфалия, защото немците искали да подчертаят, че е по-добър от Пеле (който е с прякор Кралят на футбола). Но най-красива ми се струва версията на баща ми. Когато му зададох въпроса защо точно Кайзер са го наричали. Той се загледа някъде в далечината, въздъхна и отговори: „Защото немците имаха страхотни играчи, а още по-страхотни имаха англичани, бразилци, холандци, италианци. Но когато се изправеха пред Бекенбауер, дори на черно-белия телевизор се усещаше как се спичат от респект. Като крале пред император.“

Бекенбауер започва изключително куриозно своята кариера в Байерн Мюнхен. В края на 50-те години на 20 век големият отбор в Мюнхен са били „числата“ – Мюнхен 1860. По това време 14 годишният Франц играе в аматьорския СК Мюнхен 06, който бил на ръба на фалита и децата всеки момент можело да останат без отбор, където да тренират. Като истински лидер, Франц измислил смел план да продължат да тренират. А планът бил прост – да отидат на един детски турнир и да бият формацията на „числата“, след което да се присъединят към тях. Планът вървял по мед и масло и СК Мюнхен 06 се изправил на финала срещу Мюнхен 1860. Но там децата от малкия квартален клуб били втрещени от грубата и неспортсменска игра на съперника. Стигнало се дори до бой между Франц Бекенбауер и звездата на Мюнхен 1860. Съдията от своя страна си затварял очите за нарушенията на фаворита и в крайна сметка отборът на Бекенбауер загубил. Обидени от това отношение, децата от СК Мюнхен 06 теглили по една майна на „числата“ и решили да се присъединят към скромния тогава Байерн. Така започва легендата за Кайзера и Байерн Мюнхен.

Франц Бекенбауер дебютира за мъжкия отбор на Байерн ненавършил 19 години през 1964 в мач от тогавашната Б група. Само след 2 години отборът ще спечели първият си голям трофей – купата на Германия. А на следващата – КНК. Едва на 23, Бекенбауер е вече капитан на отбора и печели с него титла след титла, както в Германия така и в Европа.

Какъв показателен пример как джентълменското отношение към съперника и феърплеят трябва да се насърчават още от детските формации! Къде са 1860 сега, къде е Байерн!

С националния отбор на Германия Бекенбауер става световен и европейски шампион и играе на полуфинал (1970), финал (1966) на СП и финал на ЕП (1976, Паненка J).

След тези феноменални успехи Кайзера решава да осребри реномето си и отива да играе в първенството на САЩ. Там с отбора на Ню Йорк Космос и в тандем със самия Пеле печели три последователни титли. Завършва кариерата си в Хамбургер ШФ, естествено с титла.

Почти веднага след като окачва бутонките на пирона е назначен за треньор на националния отбор. Представете си само какъв респект имат немците пред него – та той не е ръководил дори детски отбор преди това! Но Кайзерът си е Кайзер. Под негово ръководство Германия играе споменатите два финала на СП, от които печели втория. Малко кофти се получи с домашното европейско през 1988, но това беше турнирът на ван Бастен, Гулит и един друг гениален треньор. С тези успехи Бекенбауер става едва вторият играч, който е бил светоен шампиони и като треньор.

Той прави и една малка революция в треньорската професия – налага практиката да се наблюдава мачът прав. Твърди, че така играта се вижда и осмисля по-добре. До преди него треньорите кибичеха от резервната скамейка.

Веднага след световното в Италия, Бекенбауер става технически директор на Олимпик  Марсилия. Това е първият комерсиален проект в световния футбол, при който един милионер (Бернар Тапи) изсипва със самосвала пари, за да купува звезди в опит да постигне големи успехи. Какъв отбор беше само – Мануел Аморос, Базил Боли, Крис Уодъл, Жан-Пиер Папен, Абеди Пеле, Драган Стойкович, дори Жан Тигана и Ерик Кантона! Сезонът 1990-91 е най-успешният в историята на отбора. Тогава те печелят титлата, купата и суперкупата на страната и играят финал за КЕШ (вероятно най-скучният финал на турнира евър, в който Црвена Звезда на Люпко Петрович 120 минути бъркаше бетона и накрая изкунди Олимпик на дузпите). Уникалното е, че през този сезон отборът три пъти сменяше треньора. Започна с Жерар Жили, но той напусна по „семейни причини“ (а всъщност се притеснявал, че рано или късно мястото му ще бъде заето от Бекенбауер). От немай къде Кайзера поема отбора и за 10 мача печели 7 победи, стабилизирайки го на 1 място. Тогава го поема белгиецът Раймунд Гьотелс, а Бекенбауер се връща на ролята си на технически директор.

След Олимпик Кайзер Франц започва да работи в ръководството на любимия Байерн. Първо като административен, а после и като изпълнителен директор и на неговата работа се дължат успехите на клуба в последните 20 години. Между другото, Бекенбауер на два пъти става треньор на отбора за по 3-4 месеца защото и двата пъти отборът е в криза, играе колебливо, а подходящ треньор не може да бъде намерен бързо. Първият път Бекенбауер го води до титлата. Вторият – печели купата на УЕФА. Това е то да си Кайзер!

Успехи като футболист:
5 титли на Германия (4 с Байерн, 1 с Хамбургер ШФ)
4 купи на Германия
3 КЕШ (последователно 74-76)
1 КНК
3 титли на САЩ
Световен (1974) и европейски (1972) шампион с Германия

Успехи като треньор (и директор):
1 път Световен Шампион (Германия, 1990)
1 път финалист на СП (Германия, 1986)
1 титла на Германия
1 титла на Франция
1 купа на УЕФА
1 финал на КЕШ

* * * * *

# 6. Освалдо Зубелдия

И така в подстъпите на голямата петица и непосредствено след двама световни шампиони поставям един човек, чието име най-вероятно чувате за пръв път. Той обаче е сред най-големите революционери в играта, но за това след малко.

Активната кариера на футболист на Освалдо Хуан Зубелдия Чидичино, както е пълното му име, е била от края на 40-те до края на 50-те години. Поради това данните за нея са съвсем оскъдни. Знае се, че е играл за Велес Сарсфийлд, Бока Хуниорс, Банфилд и Атланта, но не печели кой знае какви отличия. Има мачове и за националния отбор на Аржентина, но точно в този период гаучосите пропускат две световни и две Копа Америки. Зубелдия имал славата на интелигентен халф, който винаги бил на точното място и органзирал добре играта на отбора.

Все пак в световната футболна история ще остане най-вече с постиженията си като треньор. А те включват няколко титли на Аржентина с Естудиантес и Сан Лоренцо, както и на Колумбия с Атлетико Насионал. Зубелдия е вторият най-успешен треньор в турнира Копа Америка, която печели с Естудиантес три пъти.

Но не броят на спечелените титли и купи е това, което прави Освалдо Зубелдия велик треньор, а начинът, по който ги печели. Зубелдия е първият треньор, който започва да анализира в детайли и със статистики играта на всеки съперник, за да изгради стратегия за мача с него. Той е и първият, който проумява, че освен с техника и физика, мачовете могат да се печелят и с хитрост. И въвежда изкуствената засада, тактическите фалове, с които се спира опасна атака на съперника и заучените статични положения в играта на своя отбор. Тогава, разбира се, тези прийоми са били тотално охулени. Навсякъде са звучали дежурните клишета, че това било краят на футбола, убийство на красотата, триумф на посредствеността над
майсторството. Днес обаче никой не си представя играта без тях и дори се изучават още в детските отбори.
А налагането на играчи от детската школа е друга запазена марка на Зубелдия. В Естудиантес той съставя отбор буквално от тийнейджъри, към които привлича няколко, но много качествени по-опитни играчи. Един от тези опитни футболист ще се превърне в мотор, мозък и сърце за Естудиантес, а по-късно ще стане и най-
добрият ученик на Зубелдия. Може би вече се досещате, че името му е Карлос Билардо. Точно така – самият Билардо нееднократно е заявявал, че всичко каквото е направил е просто да надгради и доразвие идеите на Зубелдия.
За съжаление Освалдо Зубелдия си отива твърде рано от този свят – едва на 54 години, той умира от инфаркт докато подготвял тактиката на своя отбор за следващия мач. Оскар Билардо посвещава титлата на Естудиантес от 1982 и световната титла от 1986 на своя голям учител.

Успехи като треньор:
4 титли на Аржентина с Естудиантес и Сан Лоренцо
2 титли на Колумбия с Атлетико Насионал
3 Копа Либертадорес

* * * * *

# 5. Висенте дел Боске

Когато през 1999 г. Флорентино Перес назначи за треньор на Реал Мадрид един чичка с мустак и вид на бакалин от Саламанка, всички запалянковци около мен си умираха от смях, предвкусвайки големи излагации за Белия Балет. Много скоро обаче, усмивките по лицата на тези, които жадуваха Реал да бъде бит, пребит и унижаван, бяха сменени от гримаси на все по-засилващ се ужас.

Оказа се, че този чичка е истинска легенда на Реал с изиграни 445 мача между 1968 и 1984 година и спечелени 5 титли и 4 купи на Краля. Освен това има 18 мача за националния отбор на Испания, включително участие на ЕП 1980. Човек с такава визитка в никакъв случай не бива да бъде подценяван и дел Боске доказа, че по мустака посрещат, но по купите изпращат. 4-те сезона, през които той бе начело на Реал бяха най-успешният период на клуба след края на 50-те години. За това време той спечели две титтли, два пъти ШЛ, Суперкупата на Испания, Суперкупата на Европа и Междуконтиненталната купа.

Но така както го назначи, Флорентино Перес така и го уволни. С половин уста смотолеви нещо, че бил изморен от толкова много успехи и Реал се нуждаел от свежест на треньорския пост. Според слуховете обаче, причината е, че дел Боске бил твърде грозен за имиджа на лос Галактикос. Не било добре от маркетингова гледна точка зализани гевезета като Роналдо, Бекъм и Гути да бъдат ръководени от чичка с мустак и вид на бакалин.

Очевидно Перес си е мислел, че с играчи като Йеро, Раул, Роберто Карлуш, Зидан,  Фиго, Бекъм, Анелка, Роналдо всеки може да постигне такива успехи. Да ама не – след дел Боске за 10 години Реал сменя 10 треньора, които печелят общо по-малко купи от него за 4 години. И не е като да са случайни имена – Карлош Кейрош, Фабио Капело, Жозе Моуриньо, Мануел Пелегрини.

След Реал дел Боске има един кратък и неуспешен престой в Бешикташ, след което си взима почивка няколко години и през 2008 става треньор на Испания, която току-що е спечелила Европейската титла. И в следващите няколко години прави това, което десетки треньори преди него не са успели – превръща Ла Фурия в тотален доминатор в световния футбол. Той става първият треньор в света, който печели първите си 10 мача начело на национален отбор, като не спира до там, а печели още 3. На 14 Октомври 2009 Испания поставя нов рекорд, спечелвайки всичките си 10 срещи в квалификациите за СП 2010. На самото световно отборът започна със загуба от Швейцария. И всички, противници на дел Боске започнаха злорадо да потриват ръце. Мислеха, че за пореден път гледаме изтъркания филм, в който Испания гази като валяк в квалификациите и после се проваля на първенството.

И че най-сетне ще лъсне истината за чичката с мустака, назначен по случайност за треньор. Но не би – Фурията спечели всичките си останали срещи. Вярно с досадна тики-така, но съвсем категорично и заслужено вдигна титлата за пръв път в историята на страната. След две години испанците бяха още по-безапелационни и спечелиха европейското първенство. С това стават първият отбор защитил европейската титла и първият, който е едновременно световен и европейски шампион без да е бил домакин на нито един от тези турнири.

Най-учудващото е, че дел Боске постига тези успехи с абсолютно никакъв стил. Той не прави някакви нововъведения, не измисля нови тактически схеми, не е деспотичен и авторитарен като Алекс Фъргюсън, нито нахакан и егоцентричен като Жозе Моуриньо. Не е тактик като Фабио Капело или упорит работяга като Арсен Венгер.

Но би било огромна грешка постиженията му да се приписват на късмет и да се отдават единствено на великолепните играчи, с които разполага.

Всъщност този скромен, кротък и на вид недодялан човек притежава слонски нерви и магарешка упоритост. Някой да помни случай, в който той да е изглеждал поне леко притеснен? Дори когато Холандия разпори отбора му на СП 2014 той не спря да се усмихва под мустака. А колко души в света ще заложат на тийнейджър дебютант да пази на финал за Шампионската лига? Или ще държат на пейката нападател като Фернандо Торес в топ форма за сметка на нисичкия и кривокрак Давид Вия, който пък бележеше все по-скъпоценни голове? И случаен ли е фактът, че докато беше треньор на Испания за този отбор дебютираха 39 (!) футболисти? И според вас кое е по-лесно – камила да мине през иглени уши или да накараш мъжкари с его по-високо от Еверест идващи от възможно най-големите врагове като Серхио Рамос, Карлес Пуйол и Жерар Пике да играят рамо до рамо в синхрон и да си покриват грешките без гък да кажат?

Колкото и да не им се иска на някои разбирачи, дел Боске очевидно притежава някакви уникални и магически способности да подбира най-подходящите играчи за даден мач, да ги мотивира да се раздадат до край като в същото време им остави свобода да творят на терена. И дори фиаското на световното през 2014 не може да заличи факта, че като футболист и треньор Висенте дел Боске е единственият човек в света на футбола, спечелил абсолютно всичко, което може да се спечели. Затова считам за особено подходящо с него да открием топ5.

Успехи като футболист:
5 титли на Испания
4 купи на Испания

Успехи като треньор:
2 титли на Испания
1 Суперкупа на Испания
2 ШЛ
1 Суперкупа на УЕФА
1 Междуконтинентална купа
Световен и Европейски шампион с Испания

* * * * *

# 4. Ернст Хапел

„Познавам австрийците, много добър отбор. Бил съм и на стадиона им – „Кратера“ – чували сте го този бисер на Димитър Пенев. Но всъщност националният стадион на Австрия се намира в парк „Пратер” и се казва „Ернст Хапел”.

И австрийците определено има защо да отдадат такова уважение на този човек.

Хапел е легендарен футболист на Рапид Виена, за когото дебютира през 1942 едва на 17 години, играе 14 сезона и печели над 10 различни титли. За националния отбор на Австрия има 51 мача и е с ключов принос за бронзовите медали на СП 1954 г. Освен тази суха статистика, нека припомня, че по това време Австрия е сред законодателите в европейския футбол и случайни футболисти в този отбор няма.

Прекратява кариерата си на играч през 1959 и почти веднага след това става треньор на холандския Ден Хааг, с който отбор печели купата на страната. След това поема Фейнорд и веднага печели КЕШ, Междуконтиненталната купа, а на следващата година и титлата на Холандия. В кариерата си след това ръководи още Брюж, Стандарт Лиеж, Хамбургер ШФ, Сваровски Тирол и за много кратко – Севиля. С изключение на Севиля навсякъде печели титла или купата на страната и както вече писах – има само още четирима треньори печелили шампионски титли в 4 различни страни в Европа. Но Хапел е първият.

Лаконичен и методичен, той показва учудваща ефективност в работата си – като правило отборите му или са първи, или са втори, или печелят купата на съответната страна, а често и дубъл. С три от тези отбори (Фейнорд, Брюж и Хамбургер) Хапел достига до 5 финала на ЕКТ, от които печели два. Той е един от едва 5 треньора, които са печелили КЕШ с два различни отбора.

Но най-впечатляващото и това заради което е толкова напред в списъка е, че навсякъде, където работи той успява да вдигне нивото – или ще спечели някаква купа с малък, средяшки отбор (Ден Хааг, Сваровски Тирол) или ще постави на картата на Европейските турнири някой гранд от местно значение (Фейнорд, Хамбургер, Брюж).

На национално ниво Хапел е треньор на Холандия на СП в Аржентина през 78-ма. Холандците са без някои от големите си звезди от СП 1974 и най-вече без Йохан Кройф. В общи линии всички са ги отписали за нещо голямо. Но под мъдрото ръководство на австриеца с лекота достигат до финала. Там падат от домакина, но гледайте филма, посветен на историята на ФИФА – съвсем откровено се намеква, че първенството е нагласено, за да спечели Аржентина и така да се подкрепи военната хунта, която управлява тогава страната. Според градските легенди, указанията на Хапел за мача са били кратки: „Господа, две точки” (тогава за победа се присъждат 2, а не 3 точки). И в интерес на истината холандците са били доста близо до това, но страхотен шут на Роберт Резенбринк в 87 минута среща гредата.

Може много да се говори за кариерата на Ернст Хапел, но най-добре го прави списъкът с неговите успехи. Предупреждавам ви, че е дълъг

Успехи като футболист:
6 титли на Австрия с Рапид Виена
1 купа на Германия
1 купа Митропа (един от първите международни клубни турнири, в който са участвали отбори от бившата
Австро-Унгарска империя. Счита се за предшественик на КЕШ)
3 място от СП 1954

Успехи като треньор:
1 титла на Холандия (с Фейнорд)
1 купа на Холандия (Ден Хааг)
3 титли на Белгия (Брюж)
2 купи на Белгия (Брюж и Стандарт Лиеж)
2 титли на Германия (Хамбургер)
1 купа на Германия (Хамбургер)
2 титли на Австрия (Сваровски Тирол)
1 купа на Австрия (Сваровски Тирол)
2 КЕШ (Фейнорд и Хамбургер)
1 Междуконтинентална купа (Фейнорд)
3 загубени финала в ЕКТ (КЕШ и УЕФА с Брюж, УЕФА с Хамбургер)
Финал на СП 1978 с Холандия

* * * * *

# 3. Марио Загало

Активната кариера като футболист на Марио Жорже Лобо Загало е от края на 40-те до началото на 60-те години на 20 век.  Много трудно се намират подробни данни за този период, но малкото факти са достатъчни, за да причислим Загало към едни от най-добрите бразилски (съответно и световни) футболисти. На клубно ниво е играл за два от най-големите бразилски отбори – Фламенго и Ботафого, с които печели редица отличия в обърканата и неясна за мен система на бразилския футбол. Има 33 мача за националния отбор като е несменяем титуляр при първите две световни титли – от Швеция 1958 и Чили 1962. Той дори вкарва един от головете в прочутия финал през 58-ма.

Играл е на позиция ляво крило и е имало един такъв лаф – на дясното крило Гаринча тормози съперника с безкрайните си финтове, по лявото – Загало с упоритост, неотстъпчивост и твърдото намерение или да прокара топката към наказателното поле, или да я отнеме от съперника. Заради тези негови качества му излиза прякора Formiguinha, което се превежда като малка мравка. В смисъл дребна, но вредна. Абе представете си най-малкото общо кратно на Нголо Канте, Илиян Киряков в най-добрите му години и Бишент Лизаразу. Нещо такова ще да е бил и Марио Загало.

Името му е е замесено и в един от фундаменталните спорове сред бразилските фенове – кой е най-силният отбор на селесао за всички времена – този от 1958 или този от 1970? Соломоновското решение на въпроса е, че отборът от 58-ма е бил по-добър като единици, а този от 70-та – като надмощие над съперника. Но Загало е с ключов принос и за двете титли. През 58-ма като играч, през 70-та като треньор, с което става първият човек печелил световната титла и като футболист, и като треньор. Ако сте чели внимателно, ще знаете, че има само още един такъв и това е не кой да е, а Франц Бекенбауер.

Куриозен е начинът, по който Загало става треньор на селесао. Той прекратява активна състезателна кариера през 1965 и става треньор на последния клуб, в който е играл – Ботафого. За 3 години печели няколко купи с него, една от които е първата от едва две шампионски титли на Бразилия. В същото време националният отбор изпада в криза, като причината е слабото представяне на СП 1966 в Англия. Там звездите на отбора и особено Пеле са подложени на брутален и буквален физически терор. За наш срам трябва да признаем, че защитниците на българския национален отбор са били доста активни в това отношение, но и колегите им от Португалия не са си поплювали. Нещата са били дотолкова зле, че Пеле публично обявява, че повече няма да играе на световно първенство.

Това разбира се отминава и Бразилия с лекота се класира за световното в Мексико. Но на подготвителното турне в Европа през 1969, където играят контроли с няколко страни се вижда, че трудно се справят с по-физически ориентирания и твърд стил на европейските отбори. Тогава треньорът Жоао Салданя се светва, че само с красота и самба няма да спечелят трета титла и се опитва да направи промени в отбора. Но нещата нещо не сработват и Бразилия губи насред Сао Паоло от другия латиноамерикански колос – Аржентина. Това кощунство прелива чашата и шефовете на федерацията се замислят за друг подходящ треньор. Трябвало им някой, който да научи играчите да играят хем красиво, хем разумно. И кой да бъде – ами Малката Мравка, много ясно.

Така Марио Загало поема отбора по-малко от половин година преди световното и за ужас на всички бразилци започва да прави безумия с него. Първо, събира всички най-добри бразилски футболисти в момента без да обръща внимание на критиките, че е подбрал играчи с много подобни физически и технически качества. Второ, зачерква запазената марка на Бразилия 4-2-4 и започва да играе с 4-3-3 като пуска на терена едновременно Пеле и Тостао като фалшиви деветки и ги оставя да играят както си искат. С това отнася още критики, че така те само ще си пречат и в същото време няма никой в наказателното поле, който да „мачка“ защитата на съперника. Впрочем не били рядкост и коментарите, че Пеле бил вече твърде стар (на 30 години!) и трябвало да се даде път на по-млади и перспективни нападатели. Но когато Загало поверява ролята на плеймейкър на Ривелиньо, един недолюбван и силно критикуван от фенове и журналисти играч, със сигурност шефът на федерацията е изпил цяла шепа валидол. Но Малката Мравка не спира до тук, а закарва футболистите на подготвителен лагер в планина на 2000 метра надморска височина. Цяла Бразилия се смее на Загало за този лагер. Обявяват го за луд човек – при толкова хубави терени до Копа Кабана, той ще се забие вдън горите тилилейски. Но Загало знае – 2000 метра е надморската височина, на която ще се играе финалът след няколко месеца.

Резултатът от тази поредица странни решения е най-шеметната и красива игра, с която някога някой е ставал световен шампион. Бразилците минават на парад до титлата, отбелязвайки 19 (!!!) гола в 6 мача. Последният от тези голове, този на Карлос Алберто е своеобразен апотеоз на тактиката на Марио Загало. Най-напред Тостао гони близо 20 метра лявото крило на италианците докато с помощта на Брито му отнемат топката някъде в средата на тяхното си поле. После бразилците си разцъкват 4-5 паса с темпо като на 70 годишен дядо на разходка в парка. Всичко изглежда така сякаш доиграват мача и чакат последния съдийски сигнал. Все пак е 86 минута и резултатът е 3-1 за тях. Изведнъж Клодоалдо решава да раздвижи нещата, дриблира на площ една носна кърпичка между четирима италианци. Публиката по трибуните започва да аплодира в очакване на нова брилянтна атака, но той … спира и подава на две крачки към Ривелиньо. Който обаче с докосване и половина пуска 30 метров пас по лявото крило към Жаирзиньо. Той овладява топката без да я гледа и се впуска в атака. Но какво прави дясното крило Жаирзиньо, отляво на атаката? Ами следва тактическите указания на лудия си треньор – винаги, когато види удобна възможност, да играе в ляво, за да може най-добрият ляв защитник на първенството Джачинто Факети да го следва и така да открива пространство за атака на Карлос Алберто – десния бек на Бразилия. И точно това става – Факети се втурва да помага на колегите си в отбрана, а Жаирзиньо подава към Пеле, който е на няколко метра от дъгата почти фронтално срещу вратата. Пред него стоят 3 италиански защитници. Стоят и чакат да видят какво ще направи Кралят. Сред тях търси позиция Тостао. Наблизо са още двама бразилци, а Пеле седи на едно място и просто докосва топката. Веднъж… втори път ….трети път. Всички зрители се питат – какво прави той, какво чака? Аре, бе Пеле, нали си Кралят, покажи ни още една доза от твоята магия. Но вместо техничен шут, ювелирен финт или хитър пас Пеле пуска топката вдясно и напред където … НЯМА АБСОЛЮТНО НИКОГО!!! В този момент сигурно всички бразилци и заедно с тях милиони зрители по целия свят си мислят, че слуховете, че Пеле остарява не са верни. Не, той просто е оглупял, направо е превъртял! Обаче те не знаят това, което знае Кралят – че някъде там отзад идва Карлос Алберто. А той изскача сякаш от нищото, за секунда стига до топката и със зверски шут с външен фалц, чиято цел, убеден съм, е не просто да скъса мрежата, а да срути вратата, вкарва един от най-красивите голове, които съм гледал някога.

Всъщност какво ви разправям – вижте го на видео

https://www.youtube.com/watch?v=M5HbmeNKino

Но да се върнем на Марио Загало. Титлата от 1970 изглежда като апогей на неговата кариера. На СП 1974 той почти рутинно води Бразилия до полуфинал. И след това започва да редува краткотрайни престои в почти всички големи бразилски отбори – Флуминензе, Вашку да Гама, Фламенго, Бангу с работа в Близкия изток. Става шампион на Кувейт с Ал Хилал и успява да класира Обединените Арабски Емирства на СП 1990, където те играят доста приличен футбол.

По същото време националният отбор на Бразилия е в дълбока, дълбока криза. Ерата на Теле Сантана приключва с милиарди спечелени фенове заради красивата игра, но и без титла. 1990 е пълно фиаско – Бразилия отпада в грозен мач от вечния съперник Аржентина. Всички в тази огромна страна усещат, че трябва да се промени нещо, но не знаят какво. И тогава треньорът Карлос Алберто Парейра прави най-логичното – назначава Марио Загало за свой помощник. Със своя богат опит Загало слага ред в селекцията на отбора и избора на тактиката, а със статуса си на легенда има ключов принос при мотивирането на играчите и психическата им настройка за мачовете. В Бразилия, а и извън нея, никой не оспорва изключителната му роля в спечелването на титлата. Така той става първият и за сега единствен човек в историята на футбола, който е бил световен шампион и като футболист, и като треньор по два пъти. А както знаем, във Франция през 1998 води отбора до сребърните медали.

Успехи като футболист:
2 титли на Бразилия
2 пъти шампион на щата Рио де Жанейро
2 пъти световен шампион

Успехи като треньор:
1 титла на Бразилия
2 титли на щата Рио де Жанейро
2 пъти световен шампион
1 финал на СП 1998
1 полуфинал на СП 1974
1 Копа Америка 1997

* * * * *

 # 2. Бела Гутман

Роден в еврейския квартал на Будапеща през 1899 година, Бела Гутман започва кариерата си в един клуб, доминиран предимно от евреи – Magyar Testgyakorlók Köre  по популярен като (внимание, фенове на ЦСКА) МТК. Играел като център халф и се отличавал с добра техника, поглед върху играта и вкус към зрелищния атакуващ футбол. Да кажем нещо като Месут Йозил и Лука Модрич в наше време.

С този отбор Гутман става два пъти шампион през 1920 и 1921, но в Унгария възникват силни антиеврейски настроения и Гутман напуска страната, за да се озове във Виена, където се присъединява към отбора на Виена Хакоах. Това ще се повтори много пъти в неговата изумителна кариера – той никъде няма да се задържи повече от 3 години и съдбата му често ще бъде преобръщана от големи политически и социални сътресения.

С Виена Хакоах Гутман става шампион на Австрия през 1925, а малко след това отборът предприема турне в САЩ като част от промоцията на новсформираната Американска Сокър Лига. Да, точно така, първото първенство по сокър в САЩ е създадено две десетилетия преди НБА. А със своя зрелищен футбол Хакоах е една от най-добрите му реклами. Редовно събирали по 20-30 хиляди зрители, а рекордът им бил 46,000. В САЩ. В края на 20-те! След края на турнето  Гутман, а и повечето му съотборници, решили да останат в САЩ заради по-добрите пари и обстановка. В следващите няколко години той изиграва 83 мача за Бруклин Уондърърс и Ню Йорк Джайънтс, а през 1929 се присъединява към Ню Йорк Хакоах – еврейски отбор, чийто гръбнак били играчи от Виена Хакоах. С този отбор Гутман печели титлата на местното първенство и по негова идеят правят турне из Южна Америка, най-вече Бразилия. Скоро след това Великата Депресия слага край на American Soccer League и Гутман решава да се завърне в Европа. Играе известно време за Виена Хакоах, но му е било ясно, че трябва да се готви за живот като „цивилен”.

Кариерата му като като национал на Унгария е кратка. Дебютира на 5 Юни 1921 срещу Германия и дори отбелязва гол. По-късно е част от отбора, който играе на Олимпийските игри през 1924 – най-високият форум на национално ниво по това време. Но влиза в конфликт с ръководството на делегацията – обвинява ги, че има повече „официални лица” отколкото футболисти, а хотелът бил избран не с мисъл за подготовката за мачовете, а за да удобен на „официалните лица” да си правят както е модерно да се казва сега networking. Мисля, че е бил напълно прав, но малко е предобрил манджата когато в знак на простест окачва умрели плъхове по вратите на „официалните лица”. Съвсем естествено това слага край на кариерата му в националния отбор, но случката дава добра представа какъв бил характерът на Гутман и доколко му дремело какви биха били последствията от неговото мнение.

И така, връщаме се във Виена през 1933, когато Гутман приема предложението да стане треньор на Хакоах, с което започва една 40 годишна треньорска кариера, в която води 23 отбора от 12 страни на 2 континента и печели над 20 различни трофея.

Началото не е особено впечатляващо или поне няма сведение за някаква титла или купа, спечелена с Хакоах. През 1935 Гутман поема холандския Еншеде, от който произлиза Твенте и се договаря за бонус, ако ги направи шампиони, който бил толкова голям, че щял да докара клуба до фалит. Шефовете охотно се съгласяват тъй като били убедени, че с калпавия отбор, с който разполага той нямало как да спечели титлата. Но само няколко месеца по-късно Еншеде оглавява класирането, което със сигурност е довело почти до инфаркт неговите шефове. В крайна сметка губят титлата в последния кръг по голова разлика и вероятно това е бил първият и единствен случай в историята на футбола, когато собствениците на един отбор са хвърляли шапки във въздуха защото е загубил титлата.

Първите си големи успехи Гутман постига няколко години по-късно в родната Унгария с един от най-великите отбори в тази страна – Уйпещ. С него той печели титлата на Унгария през 1939 и купа Митропа. И тогава избухва Втората Световна Война. Унгария е окупирана от Германия, а заради еврейския си произход Гутман трябва да бяга и едвам се спасява в Швейцария. Там той живее в бежански лагер до края на войната и до края на живота си не говори какво е преживял и как е оцелял. Само един журналист успява да изкопчи малко повече подробности в едно интервю –  на въпроса как е успял да оцелее, Гутман му отговаря „Господ ми помогна”.

След като войната приключва, зажаднаял за работа, Гутман за кратко е треньор на Вашаш и един румънски отбор. С присъщия си търговски нюх той се договаря заплатата му да се изплаща в картофи, зеленчуци и брашно. Просто парите по това време били бързо обезценяваща се стока. И въпреки изгодния договор не се поколебава да напусне румънския клуб защото шефовете му се опитвали да се месят в селекцията. Така той се връща начело на Уйпещ и печели втора титла през 1947. В следващите няколко години сменя 5-6 отбора без видими успехи, но през 1953 е назначен за треньор на Милан. Под негово ръководство росонерите заемат единственото място, което им подхожда – първото. По всичко личи, че той щял спечели титла и в Италия, но шефовете на клуба изненадващо го уволняват. Никой не знае точните причини. На специално свиканата пресконференция, Гутман обяснява лаконично – „Бях уволнен, въпреки че не съм нито престъпник, нито хомосексуалист.”

До края на кариерата му, във всеки договор, който сключва има клауза, че не може да бъде уволняван, ако отборът е на първо място в класирането.

След Милан Гутман ръководи за кратко Виченца и се връща в Унгария, за да поеме Хонвед – един суперотбор, в който играят Ференц Пушкаш, Шандор Кочиш, Йозев Божик, Гюла Грошич, Золтан Цибор и Ласло Будаи. Тези играчи са гръбнакът на Златния отбор на Унгария спечелил сребърните медали на СП 1954. Изглежда само някакво чудо е можело да попречи на този отбор да спечели титла след титла. Или въстание срещу комунистическото управление, което избухва през 1956, докато Хонвед е в Испания за мач реванш от турнира КЕШ. Разбирайки за новината играчите отказват да се върнат в Унгария и Гутман се вижда принуден да организира турне в Испания, Португалия и Италия с цел набиране на средства. Турнето минава при огромен интерес. Унгарците правят 5-5 с Реал Мадрид и бият с 4-3 Барселона. След това заминават за Бразилия, където играят мачове с Ботафого и Фламенго. В крайна сметка по-голямата част от футболистите решават да се приберат в Унгария, а Пушкаш, Цибор и Кочиш отиват в Испания.

Верен на своя номадски дух и начин на живот, Гутман решава да остане в Бразилия като треньор на Сао Пало, с който печели титла на щата Сао Паоло, въпреки че отборът е пети на полусезона цели 7 точки зад лидера Коринтианс. В същото време консултира бразилския национален отбор при подготовката му за СП 1958. Както вече казах по това време информацията за съперниците е била оскъдна, така че съветите на Гутман ще да са били доста ценни за бразилците. Но той има дава нещо много по-ценно – магическата схема 4-2-4, която използва с успех в Сао Паоло. Макар това да не е непозната схема в Бразилия, именно Гутман показва нагледно как да се използва ефективно и целенасочено за постигане на победа. Както той самият твърди – без значение колко гола ще вкара съперникът, аз знам, че моят отбор ще вкара винаги повече от един.

И като капак на всичко, случайно или не, треньорът който води селесао на световното е … помощникът на Гутман в Сао Паоло Висенте Феола. Би било пресилено да твърдим, че Бразилия печели титлата от 1958 благодарение на Гутман, но със сигурност той има своя скромен принос за нея.

Без да дочака някакво признание от бразилците, Гутман приема офертата да оглави Порто и през 1959 печели титлата на Португалия. Интересното е, че отново наваксва 5 точки разлика с лидера Бенфика. А още по-интересното е, че веднага след като стихват овациите за титлата той става треньор именно на Бенфика.

Още с пристигането си в Лисабон, освобождава всички играчи на клуба и на тяхно място взима 20 младежи от школата. Шок за всички фенове, шефове, журналисти. Но с тази детска градина Гутман печели две поредни титли на Португалия и два пъти КЕШ. С това той поставя Бенфика и Португалия на Европейската футболна карта. А португалците и до днес трябва да го благославят за откриването на Еузебио.

Така стигаме до популярната случка, разиграла се малко след втората спечелена КЕШ от Бенфика, когато Гутман решава да поиска, напълно справедливо според мен, увеличение на заплатата. Такова обаче му е отказано и според легендата той проклина клуба да не спечели европейски трофей в следващите сто години. Веднага след това за пореден път прекосява океана. Отива в Уругвай, където води за една година местния колос Пенярол и, сигурно вече се досещате – печели титлата.

Това е последният трофей в кариерата на Гутман. След него близо десетилетие ръководи различни отбори като Аустрия Виена, Панатинайкос, Порто. Дори се връща за кратко и в Бенфика, но без осебени успехи. През 1973 се оттегля от футбола и се установява в любимата му Виена, където и умира през 1981.

Днес феновете на футбола свързват името на Белла Гутман, ако въобще са чували за него, с чудатата история за проклятието на Бенфика. Но неговото влияние върху играта далеч надхвърля тази легенда и не се измерва само с броя на трофеите, които е спечелил. Той прави истинска революция в треньорската професия. Преди него треньорите, с редки изключения като Виторио Поцо и Хърбърт Чапман например, са имали за основна задача едва ли не само да поддържат физическата форма на играчите. Гутман е първият, който поставя треньора в центъра на вниманието. Забравете Сър Алекс, Жозе Моуриньо, Джовани Трапатони и Браян Клъф.  Точно Гутман е първият, който дава да се разбере, че шефът и главна звезда в един отбор е треньорът. Нагледно показва как могат да се постигат резултати само за година, използвайки новаторски методи като пълен контрол върху селекцията, чертане на тактически схеми, разбор на мача, проучване на съперника, здрава физическа подготовка и 4-2-4, разбира се. Той първи показва важността на тактическата дисциплина за спечелването на победата. За много футболни историци, Гутман е и предвестник на тоталния футбол, защото мотото му, че за победа трябва да вкараш един гол повече от съперника, предполага когато изоставаш в резултата, да притискаш другия отбор, за да му отнемеш топката и да организираш атака и той изисквал такива усилия от всички играчи, без значение на кой пост играят.

Успехи като футболист:
2 титли на Унгария
1 титла на Австрия
1 титла на САЩ

Успехи като треньор:
2 титли на Унгария
1 титла на щата Сао Паоло
3 титли на Португалия (1 с Порто, 2 с Бенфика)
1 титла на Уругвай
1 купа Митропа
2 КЕШ

* * * * *

  # 1. Ринус Михелс

Някои треньори са велики защото са визионери. Те виждат играта по нов начин, правят неща, които никой друг не е правил преди, полагат основи за десетилетия напред и след тях играта просто не е същата. Такива са Сеп Хербергер, Освалдо Зубелдия, Йохан Кройф, Бела Гутман.

Други са велики просто защото правят същите неща като другите си колеги, но им се отдава много по-добре. Вероятно най-добрият пример е Висенте дел Боске, а също и Франц Бекенбауер, Ернст Хапел или Юп Хайнкес.

Но Ринус Михелс е пример за треньор, който е велик, защото съчетава и двете. Но преди да стигнем до там, първо трябва да ви убедя, че е бил добър футболист. Което не е много лесно, защото Михелс е имал кривия късмет да играе активно от края на Втората Световна Война до края на 50-те. По това време футболът в Холандия е бил изцяло аматьорски, едва в последните години от кариерата му първата дивизия става професионална. А Холандия е била футболно джудже, мечтаещо за успехите на българския футбол (медал от Олимпийските игри в Мелбърн). Какви времена само.

Михелс дебютира за Аякс още като тийнейджър в далечната 1946 година. В първия му мач Аякс размазва Ден Хааг с 8-3, а победата може да се каже, че е заслуга предимно негова, защото вкарва пет гола. На следващата година отборът печели своята осма титла на Холандия като основна заслуга за това имат головете на Михелс и класата на треньора Джак Рейнолдс. Запомнете това име.

В продължение на 13 сезона Михелс е твърд титуляр за Аякс и в 264 мача вкарва 122 гола. Само за сравнение Георги Аспарухов има 199 мача за Левски, в които е вкарал 125 гола.

Като играч Ринус не се отличавал с някаква богата технка, бързина или импровизаторски умения. Но бил ужасно работлив, направо орял по терена. За ужас на треньорите си обичал да се връща в защита и да отнема топката от собственото си поле, както и да търчи след противниковите защитници, за да се опита да си върне топката, която са отнели. Малко странно поведение на фона на тогавашния статичен и муден футбол.

Прекратява кариерата си през 1958 поради контузия и започва да работи като треньор. Преминава през няколко второ и трето разрядни отбора и през 1965 поема родния Аякс, който по това време се бори да не изпадне. И само след 4 години играят финал за КЕШ. Следват още няколко титли в Холандия и първата от трите поредни КЕШ (тази през 1971, другите две са спечелени под ръководството на Стефан Ковач). През 1971 Михелс става треньор на Барселона, с която печели няколко купи, най-важните от които са титла на Испания и КНК. След това ръководи Кьолн, с който печели купата на Германия.

Четири пъти е бил треньор на Холандия като през 1974 ги води до знаменития финал с Германия. Тогава холандците играят невероятен футбол, отбелязват 14 гола до финала, допускайки само 1, но … на финала невзрачният на вид Берти Фогст се лепва като гербова марка за Кройф, а Бундестима с типичния си борбен духусп ява да измъкне победата.

14 години след това Михелс взима реванш на ЕП 1988 в Германия. Холандия печели титлата, но за всички в Ниската Земя по-важна е победата на полуфинала срещу домакините.

Днес наричат Ринус Михелс „бащата на тоталния футбол“. Като под тотален футбол се разбира начин на игра, при който целият отбор се стреми да атакува. Играчите не си стоят в зоната на поста, а я напускат, когато е нужно, за да отнемат топката или да се включат в атаката. А когато някой напусне поста си, той бива заместен веднага от друг колега. Така всички са защитници и всички са нападатели, а съперникът се чуди от кого да се защитава и през кого да атакува.

Проблемът с това твърдение обаче е, че е твърде повърхностно и силно погрешно. От една страна гореописаният начин на игра не е изобретение на Ринус Михелс. Всъщност той е въведен в Аякс от неговия треньор Джак Рейнолдс. С подобна игра Бърнли печели титлата на Англия през 1960, а малко преди тях подобни белези има и в играта на славния национален отбор на Унгария. Някои анализатори твърдят дори, че Вундертимът на Австрия от 30-те е първият отбор, прилагал тези принципи. Нормално – нищо не е измислено отведнъж, дори и колелото.

А Ринус Михелс взима това, което вече е било измислено преди него и го развива. Тотален футбол за него означава не просто защитниците да атакуват и нападателите да играят в защита. Тотален футбол означава 100% футбол. Всеки ден, всяка минута, всеки метър. Михелс пръв осъзнава, че за тоталния футбол са нужни тотални футболисти – завършени играчи, които са едновременно брутално физически подготвени, тактически грамотни, с великолепна техника и интелигентни. Както споделя в едно интервю легендарното ляво крило на Аякс Пит Кайзер, тренировките на Ринус Михелс са били най-тежките, които е имал в цялата си кариера.

Обичайната практика била отборът да има 4 тренировки на ден, от които поне една била само и единствено ФП. Според една легенда, футболистите се оплакали на Михелс, че прави 4 тренировки на ден. Той им казал, „Не знаех, че са ви малко“ и на другия ден направил 5. А ако някой пък нещо не бил доволен от методите му  Михелс спокойно заявявал, че има два варианта – или се подчинява тотално на указанията му, или си събира багажа и си тръгва.

Кайзер казва също така и „правехме с топката всичко. Качвахме стълби с нея, отивахме на обяд с нея, в автобуса, на разходка в парка, вкъщи пред телевизора – изискваше от нас винаги да има топка някъде наоколо.“. Така за неговите футболисти не било проблем да тичат повече и по-бързо от противника и едновременно с това да контролират топката по-добре.

Но Михелс счита, че да тичаш повече и да си по-техничен е само половината от това, което е нужно. Футболистите му трябвало да бъдат и умни. Самият той имал много висок коефициент на интелигентност и винаги, когато отборът пътувал, носел книга със себе си и я прочитал докато се върнат в Амстердам. Съответно изисквал същото и от играчите си, за да тренират ума си, когато не тренират тялото.

Но дори и това не му било достатъчно тотално на Михелс и той въвежда лагер сборовете като елемент от подготовката за мачовете. Заимства това от италианските клубове. Италианците нали са си южняци, обичат хубавата храна, хубавото вино и хубавите жени. Та треньорите на водещите отбори се видели в чудо как да се подготвят за мач и измислили преди важна среща да събират отбора в някой хотел, далеч от изкушенията на големия град. За да се концентрират футболистите за мача. Михелс харесал идеята и въпреки че холандците не са чак толкова по живота започнал да я използва. Това всъщност му бил доста любим похват – ако види нещо полезно и ефективно да започне да го използва. Така например взема идеята за изкуствена засада от Естудиантес на Зубелдия. Йохан Кройф става лицето на тоталния футбол с неговата роля на изтеглена дълбоко назад десетка. Халф, който оперира между защитата и нападателите по целия периметър на терена. Има пълна свобода да преследва топката навсякъде, да диктува темпото на играта, да организира атаки и дори да ги завършва. Но идеята за такъв играч, въобще не е на Михелс. Още в средата на 50-те Нандор Хидекути от отбора на Унгария показва колко поразяваща мощ може да има една изтеглена десетка.

Но Михелс е голям не просто защото постига успехи и печели купи. Той първи осъзнава, че за дългосрочни успехи на отбора, той трябва да започне да си произвежда сам играчите, от които има нужда. Легендарната детска школа на Аякс е основана именно от него. Именно Михелс е „разписал“ принципите на подготовката на децата. И благодарение на него днес школите на Аякс, ПСВ, Фейнорд бълват таланти за своите клубове и за националния отбол на Холандия. Играчи, обучени по един и същи тертип, които буквално от първия мач заедно започват да играят в синхрон, сякаш се познават от години. Михелс прави същото и в Барселона, като идеите му са развити по-късно от брилянтния му ученик Йохан Кройф. Хич не се и чудете, че вече 30 години Холандия и Испания са редовно минимум на четвъртфинал на световно или европейско първенство.

През 2005 година на погребението на Михелс, Марко ван Бастен има честта да произнесе реч. В тази реч той нарича Ринус Михелс „баща на холандския футбол“. Аз мисля, че по-подходящо е да кажем, че той е архитектът на съвременния футбол.

Успехи като футболист:
2 титли на Холандия с Аякс

Успехи като треньор:
Аякс
4 титли на Холандия
3 Купи на Холандия
1 купа Уефа Интертото
1 КЕШ и един финал за КЕШ
Барселона
1 титла на Испания
1 купа на Испания
1 КНК (тогава още Турнир на панаирните градове)
Кьолн
1 Купа на Германия
Холандия
Европейски шампион 1988
Финал за СП 1974
Обявен от ФИФА за треньор на века през 1999г.Обявен от ФИФА за треньор на века през 1999г.

 

КРАЙ

Публикувано в Разни. Постоянна връзка.